автор: vui4o

Ти създаваш в мен оня стих единствения,
който не ще напиша никога,
но тъкмо той онова чувство осмисля
из гърдите отляво бликнало.
И тъкмо той ни разделя заедно,
както червилото ярко устните-
всички стихове са безмълвно хладни
сред думите в изречения хванати.
Но аз не ще ги пусна,
дори и в петопръстия сграбчили,
късата ти измамно рокля.
Керемидите пак ще изтръпнат
от бягството ти по покривите.
Ще се опули ,като мим срещата-
оная истинската, несбъдната...
Гасят се и се палят на
сърцето ми свещите-
ще се върнеш ли,няма ли да се върнеш?!!!
Аз не те очаквам ранен от нищото.
Тази кръв потекла всъщност е вино,
като багра червеното е излишно,
но докоснато да устните ти е необходимост.
И не зная как да разкажа
за косите ти сини,за очите ти къдрави,
защото тия дивни слова ще ме смажат,
ако бъдат от мене изтръгнати.
Защото ,ако не успея да те опиша,
значи тоя стих не е "единствения.."
...И тогава между две вдишвания,
да не умра,ще трябва да го измисля!!!