автор: vui4o

До лимона умрял. До дръвчето. Прислонил се под листака , вкопал пръсти в пръстта , пуснал корен , но израснал навътре в себе си .Завечно.

„Докара козите вечерта - спомня си старата - сборичка се с ей тая - сочи една изкорубена като лодка стара коза - че беше се запътила към дръвчето. Премери я кръвнишки на пастърма и приседна да почине на саксията." Така си и останал.
Сряда било, по средата на седмицата. Почти цялата домокъщнина била свършена. Предната вечер имало лунно затъмнение,та станал още по нощите. Не за да го види. Водела го нуждата. Старата го чула как пъшка , за да изцеди няколко кисели капки от мехура си , но повече го усетила с "нерва си” , защото за толкова години прекарани заедно, усещането за близост се било превърнало в нещо повече от болезненост. После се закашлял като малко дете на сън.
„А пък не е -вика старата -и затова нещо предчувствено ме прободе от ляво." Умил се , издоил домочта по съмнало , запалил цигара и полял лимона.
"Взе го месец след като те видя за последно. И се вдетени!"
Донесъл го един от комшиите от гръцко някъде , когато бил на гурбет там, като решил , че плод с подобна вкусова воля ще оцелее тук в планината на север , но сгрешил. Дръвчето взело да линее на втората седмица.
Видял го както били седнали на чашка и се съжалил над дребното ,прилично на бонзай дръвче. Никога до тогава не бил вкусвал лимон и когато комшията му отрязал резенче, за да докаже плода на дръвчето , вкусът го взривил отвътре, карайки небцето да се събере в едноточие, в което усетил цялата сладост на юга.Тогава решил , че на всяка цена трябва да притежава растението.
След третата чаша вече се били договорили за цената , а след петата си тръгнал с лимона като подарък от скъп приятел. Отнесъл го вкъщи. Изскубал някакво мушкато от саксиите, наредени по первазите на прозорците с безцеремонността на придобилите нещо значимо и го посадил с любовта не толкова на пръстите си , колкото на цялото си сърце.
- Като новородено повито го донесе - разправя старата - Засади го и ми вика:
”Ще го внеса вътре. Студено е днеска.”
„За какво ти е?- питам го - Гледай какво е хилаво. Това няма да роди никога."
„И ти не раждаш вече, ама стоиш на топло”- троснал се и влязъл в стаята, понесъл саксията. Дори не усетил , че го прави посмъртно.
Старата била права. Дръвчето никога не дало плод , макар да се съвзело. Раззеленило се и пораснало на човешки бой. Изглежда травмата от бонзайското му детство го била обрекла на безплодие въпреки грижовността на стопанина му.
„Дори на масата го слагаше , като седнеше да пие - жалва се старата- като домочадие."
От тогава престанал да кани наборите на по чашка. Слагал лимона на стола срещу си и колкото ракии изпиел , толкова чаши вода наливал в саксията.
„Детко - приказвал му - Какво ли е станало с оная земя от дето те доведоха? Върнаха ли я на ваште хора? Щото аз имам едно катерило ей там - сочел скалите - дето и коза не може да се запръчи , ама не ми го връщат , не ми. А сърцето ми все там бие , в оня пущинак . И на тате сърцето също”
Онова за баща му не било случайно. И той като него в последното си лято на представа за себе си много се състарил поради тоя , а и други факти. Отпаднал физически и душевно, и сякаш живеел заради самото състояние на живост , а не толкова заради удоволствието от него. В оня ден часове преди смъртта си също мърморел , че не му връщат земята и потребата от нея , докато старата слагала закуската , а после станал от масата , погалил на излизане лимона и се запътил към кръчмата.
„Мастика му сипах - бърше тезгяха Енчо - както обикновено.”
„Не можах да спя тая нощ, наборе - вика - От нерви ли , от що ли?”
„От лунното затъмнеие е”.
„Не. От годините е. Смалиха съня ми. Като всичко останало.”
После съгледал наредените над полиците нови цветя и погледът му придобил смисъла на поредната му живост.
„Жена ми ги беше купила предния ден. - продължава Енчо - И като ги съзря, мигновено стана и отиде до тях. Обиколи ги и се върна отново на първото.”
„Ей онова там - сочи едно бяло цвете със сини жилки - Това е перуника , ирис. Царство растения, отдел покритосеменни, клас едносемеделни, раздел аспарагуси, семейство перуникови, род ириси...Или мак - царство растения, отдел покритосеменни, клас двусеменни, разред маковидни, семейство макови, род-мак"
„Само тия съм запомнил. Иначе ги изреди всичките - свива устни Енчо- А накрая се спря и на ей това с листата , дето са му с формата на сърце , от ония дето децата ги рисуват на криво, каза му наименованията и ми вика:
„Всички сме растения с по едно листо, турнато ей тук от ляво , наборе."
"Мойто вече изсъхва" - добавил и излязъл от кръчмата.
-Като Люцкан!
„Като какво?”- недочува Енчо.
-Като Люцкан. Герой от един разказ.
Енчо мълчи. После клати глава и вика:
„Не знам дали живота прилича на разказ, но той не беше герой, не беше.”
Няколко години преди смъртта си , си купил „Енциклопедия ботаника” и почти не се разделял с нея. Гледал картинките и карал дечурлигата да му четат написаното на латиница , а после сам го сричал, обвинявайки чуждиците в невежество. Паметта му обаче била все още достатъчно ясна фотографски и макар и с усилието на фонетично сизифство , успял да запомни голяма част от растенията. Повече с чувство , отколкото със знание.
„По цял ден разнасяше книгата - жалва се старата -като поп обикаляше и брътвеше на език, забравен дори и от Бога.Сядаше пред лимона, разтваряше набелязаната страница с рисунка на лимоново дръвче и започваше…”
Нищо не му разбирала, но от толкова повтаряне на едно и също, в главата й като самотно птиче в клетка, се въртяла все още една запомнена дума.
„Цитрус повтаряше - шепне старата - Цитрус.”
Още в оня ден, в който го усетило да израства смъртно до него, дръвчето спряло сякаш растежа си, за да осмисли случилото се и взело да вехне. Покрай суетнята около мъртвото тяло никой не забелязал свитите му на тръбичка листа и отпуснатите в агония клони, но няколко дни след погребението старата чула някой да скимти на двора.
„Събуди ме някакъв шум , като от течаща вода , та си помислих че е котката -шепне старата - но когато надникнах видях , че лимонът се разхожда из двора и плаче. Тресеше се целият и бучеше , а вятър нямаше.”
Сетне ме поглежда тайнствено и ми доверява:
-От тогава не го поливах , за да не се удави от мъка.
На сутринта лимонът бил на старото си място , та помислила, че е сънувала, но плочките из двора били целите в пръст, а скоро след тая случка лимонът изчезнал, оставяйки след себе си единствено диря от разпилени като пътечка листа , които натрапчиво водели към онова „катерило” на скалите, което никой не пожелал да върне приживе на стопанина му.
След година в дола под скалите някакъв гъбар намерил жълт плод с продълговата форма и с остър шип в единия край, и познал лимон в него, но така и не си обяснил появата му по тия места....

Когато влязох в малкото гробище денят вече преваляше. И тишина , сякаш в смъртта нямаше никой. Бях изморен и от пътуването , и от чутото. Намерих лесно гроба - вдясно от скованата с дъските на бедността барака , служеща за магерница. Застанах пред плочата и се загледах в снимката, правена толкова отдавна , че приличаше по-скоро на рисунка . И вгледан в очите му казах онова ,което бях таил толкова време на безплодни усилия да бъде изречено, докато беше жив... което бях опознал в годините на своето детство, и загубих в годините на възрастовата си суета. Казах:
„Аз си тръгнах преди 15 години , за да пробудя куража на своята самостоятелност , но през всичките тях, нещо ме дърпаше назад и когато се обърнах, видях че е пъпната ми връв, но вместо да я хвана в длани и като ариаднина нишка да ме доведе при теб, я отрязах с ръждивото острие на неблагодарността си. А ти си потърсил утеха в едно дръвче, чийто вкус на плодовете ти е напомнял цял живот за мен. Прости ми!”
Това казах на човека , чието тяло лежеше под мен. На баща ми. На татко.
А после се наведох над гроба и изкопах в пръстта плитка ямка, в която пуснах една семка.Лимонена. Цитрус.