автор: miglena

Метаморфейно свличам и нахлузвам задушаващи корсети или зъзнещи воали, огърлена със зъби от акула за амулет срещу удавяне в проклятия, прикрита зад кухооки маски с акварелни гримаси ... Познават ли хората същността ми, за да ме наричат Съдбиния ...

Не че желая или имам нужда от име, а за да ме призовават или дамгосват. Създадена съм от вселенската Паякиня в пристъп на безжалостност и лудоръкост. Глезените ми са овървени в бодливата сърма на причинно-следствената връзка. Река ли да я престъпя, шипчетата пируват с писъците ми. Опитам ли да я заобиколя, спъва ме и пропадам на колене в някоя блатиста черна дупка из космическата джунгла. Затова често закъснявам и пристигам божурено задъхана, далеч не винаги в подходящи за случая одежди.

Талията ми е точно две педи. И раковинно-розово бебешки, и дантелено-деликатни момински, и на изтискващ вино от камък юнак змеьоборец. Орисана съм всеки да има възможност да валсира с мен, когато получи покана за бала ... Звездопръстите модистки припадат, когато ме видят да приближавам до ателиетата им. С колкото и камбаногласи пафти да ме кичат, каквито и магически плохи и чародейни бастички да съшиват, намират се ръце, на които премяната ми да идва недосъразмерна ... И нали съм си лудетина, късам, нищя и оставам по гола безжартиерност, пръскаща фойерверки на свян пред изпръхнали девичи погледи и заливаща с конфети на воаьорство междупланетарните паркетни лъвове.

Не се гордея, че имам най-многоликия образ във всемира. Напротив. Съзнавам, че никога и никъде човек няма да ме обикне искрено, всеотдайно, саможертвено и безусловно. Описват ме като бездушен сърп, посичащ недоузряли въжделения. Рисуват ме с дузини разгонени змии вместо пръсти. Разбирам ги. Така изобразяват собствената си човешка слабост, своите първични страхове и хорското безсилие пред бог Времник. Вярно, нито той, нито аз сме благонравни орисници. И двамата служим на несловотворен - изписан с опашка на комета по дланите на вселенския Паякотец - върховен ред, произнасянето на чието име предизвиква раждане и изчезване на галактики. Предано. Като до смърт, макар да не сме простосмъртни.

Забранено ми е да се обяснявам в любов. А обичам хората до богоравна благост. Тайно и мълчаливо. Потопът бе мое дело. Плаках от съпричастност към тъгата, болката и съкрушеността по земния свят ... Бях несловесно влюбена и в божествата, докато не се появи Господ, който ме пожела за своя небесна невеста. И сега и вовеки съм Нему обречена и вярна. До съдбинистка истинност. Останалото е метаморфейство ...