автор: dzap

Продължение
***

Преди няколко дни я срещна в дъжда. Две усмивки - които така и не се срещнаха. Макар да бяха искрени.
"Дъждът има това странно свойство. Понякога вместо да прикрива изостря с мокрите си резки чертите на реалността" - това си мислеше после, докато вървеше - отново - към радиото. Отново. Сам.

***

Препускаха самотните мореплаватели...

Конете полудели - и във пясъкът
миражното море, тъй достижимо е,
и дюните настръхнали, забързани
със деветте си бала ги заливаха.
Проядените сбруи - и във пяната
със дъх на водорасли, упоителен,
пак вик на гларус ги привличаше,
разкъсаното безнадеждно цвилене.

Препускаха самотните - мореплаватели.

***
"Отново тъга".
"А кой е казал, че тъгата е нещо лошо? Съзряната в нея светлина е родила неизмеримо повече усмивки от най-съвършената клоунада."

***
"Не ти ли се струва, че всичко това започва да прилича на поредица от патетични пози. Същите, които толкова често иронизираш - и които, само че вече наричани "култура на героичната поза", смяташ че са една от най-вредните черти на българското... а мога да бъда и по-краен - да размахам олигавени кърпички..." - на това трябваше да отговори.
"Страшни са не патетичните пози, а онова, което ги свързва. Движение или мъртва застиналост. Липса. Отсъствие. Защото именно там е смисълът - или животът (което е едно и също).
Смисълът и животът са "между".
Гушат се между отделните актове и чакат някой да ги съзре. Или почувства...

***
И си спомни за едно пътуване...

Огражден.
Помните ли тази планина?
Дето отдолу - от равното винаги ми се е виждала гола. И тъжна.
Опънала безплодни хълбоци под слънцето - то прежуря, а тя го гледа с безизразни, сухи очи...
А когато един ден поех нагоре - видяха очите ми - не са пусти тия ридове.
Пъплят по тях дъбиците. Уж свити - ама безчет. И упорити. Плези им се камънака насреща, а те го заяли - педя по педя... Или прикриват голотата му...
И тая прикрита голота започва да задава въпроси и да пали въобръжението. И започва да ти се иска тайната и да разбулиш.
После - пътя дето го катериш се сурва надолу - към поредната долчинка... а тя е зелена - буйнали са дървета и храсти в нея...
И няма как да не разбереш, че животът е като дишането.
Все ти се струва, че най-голямата работа е в поемането на въздух. Да се втурне той в дробовете ти - да те раздуе и по-голям да станеш..
А тя - полезната работа - между две вдишвания става. Тогава кислородът се втурва в кръвта ти и на сила се превръща...
Това е споменът ми от катеренето на Огражден.
За ритъма на живота - упоритото преодоляване на камънака - нагоре. Да се опънеш на вятъра и бурите, които ти се плезят и шибат с раздвоени езици...
И изобилието - сгушено помежду - ридовете или предизвикателствата...

Горе - в Огражден съм.
Гледам към ниското - равното.
Много пътища има в него.
Разчертали са го - защурани във всички посоки - заградили са го...
Решетки ли са? Или дувар - дето пази..
Много пътища има в равното. И много избори...

А тук - в село Яково - къщите са насмели баира под себе си - да се чудиш той ли ги крепи или те него подпират... И градинките човешки са като връшници - педя зеленина хвърлена връз каменните нощтви - къта топлинката и в живот я превръща.
Същия този живот, в който са се вкопчили хората наоколо. Не - същия този живот, който хората наоколо правят.
Защото не къщите подпират баирите на тая планина, а хората.
Тези хора, дето са като дъбиците по приглушените ридове - не хабят сили шума да правят и ръст да растат. Яхнали стръмното и държат...
Докато си говорех с две жени, едната подхвана: "Ее-е-е, гледам нататък към нашта држава...". "Как го каза - држава?" - попитах аз. "Држава ами" - рече тя - "држава са нивите дето сме ги имале и сме ги работили, и гората, и ридовето. Не сме били винаги като сега..."
Разбрах. Просто е - твое - и държава и "држава" - е онова дето се грижиш за него. Ти него държиш и то тебе - изправен...
И пусти са поклоните с празни ръце пред него. Твое е - докато коленичиш пред него само с дар.. или мотика.
Твое е -и иманото, и изгубеното - докато те е грижа за него...
Прегърнах аз тая грижа - и черна, и бяла - и знаех, че вече мога да тръгна към плашещото "долу"...

***
"Снощи бях на розариума. Беше вълшебно."- каза му го с усмивка. "Сама?" - безумието на въпроса дойде от изненадата. "Не. Сама ме е страх...". Не попита нищо повече. И не чуваше. Единственото, което го занимаваше в момента беше отговорът на въпроса "Дали позволих да забележи колко ме заболя?"... После се отдръпна от болката. Беше и казал за това място един ден, в който дойде при него - объркана и уязвена. Тогава беше поискал да и го подари. Отказа. А сега...
Нямаше как отново да не се ухили иронично на себе си: "Добре де - и какво? Нали дарът е получен и оценен, какво от това, че не ти си го поднесъл? Нали все твърдиш, че това - в края на краищата - няма значение?". "В краищата е значението!". "Поредният глупав - и нищо неказващ каламбур. Или най-после започваш да разбираш, че не е лесно да бъдеш съвършен?". "Знаеш, че отдавна съм се отказал от подобни - и губителни - юношески мечти.". "По нищо не личи. Спомни си онова за светенето..."

***
Спомни си ужаса, който изпита, когато разбра, че е влюбен в нея. Не, не заради невъзможността - на връзка, взаимност - абсурда на разликата в годините... Ужасът му дойде от друго - че всичките жестове, които беше направил дотогава, подкрепата, споделената грижа - всичко това може да бъде прочетено по друг начин. Със задна дата. Разбра, че подаването на ръка се е превърнало за него в смисъл. "Смисъл, ама като тъпан искаш да думти. Надалеч да се чуе и никой да не може да го надвика". "Можеш ли поне веднъж да замълчиш?". "Мога - ама не искам! Защото тъпите ти самоанализи започват да ми писват... Покани ли я в предаването, заради казаното от нея "Непрекъснато се питам, какво правя тук?", заради това, че видя в нея човек, който си задава въпроси? И то тогава, когато дори не беше забелязал, че е жена? Покани я. Опитваше ли се да и покажеш, че това не е просто професия, а начин на живот? Опитваше се. Подаваше ли ръка винаги, когато - уплашена или самокритична - се свиваше в себе си? Подаваше.Какво искаш тогава?". "Искам стореното да остане такова, каквото е било". "Няма да стане. Все някой - ден или човек - сега или тогава - ще го прочете за себе си. Може да си и самият ти. И ще се промени - и стореното, и - може би - самият той. И ще бъде друго. И какво от това? Ти нали можеш да го прегърнеш сега. Нали го носиш в себе си. Дарен и даряващ..."
Слушаше, а въпросите ставаха все повече...
И какво от това?

СЛЕДВА (?)