автор: Sic_ness

"Тя лежеше сякаш беше в транс…
С нейните дълги мигли трепкащи все едно, че сънуваше…
Тя ми каза “Аз лежа над море”…
И тогава неочаквано главата й се отпусна назад и тя изчезна…

Изгубена, изгубена безследно…
Изгубена…
Тя никога няма да се върне...
Знаеш ли какво е да живееш с това?…
Никой не знае какво е…
Единственият човек, който ме познаваше, изчезна…"

Щрак! Записващото устройство спря категорично, за да отстъпи място на глухата нощна тишина. Човекът, стискащ го до побеляване на кокалчетата, се сепна сякаш от внезапното отсъствие на звуци. Апаратът тупна на тревата. Нелепо. Какво правиш, когато отговорите дойдат преди въпросите? Внезапно го връхлетяха спомени. Мълчаливият въздух крещеше картини с пискливия си глас. Бълнуващ, безумецът въртеше глава, като че ли искащ да разбере в коя реалност се намира. Болка. Той се строполи на колене, заровил пръсти в косата си. Събития от предишния ден. Толкова много извратени неща се бяха случили. Яркочервени картини минаваха през ума му. Емоции, лица, демони. Много. Твърде много гадости. Мозъкът му не можеше да смели всичко това. Главата му щеше да се пръсне. Толкова много болка. Толкова много мъка. Най-накрая осъзнаваше. Пое въздух, треперейки. Той заби юмруци в земята и повърна обилно. “О, Пюрити, какво направих?”. Сълзи се стекоха по твърде младото му лице. “Какво направих, Пюрити?” Тялото му се тресеше от спорадични конвулсии.”Пюрити на моето сърце”. Тихото хлипане заглъхна. Изправи глава право нагоре. Към луната, която тази нощ отсъстваше. Обгръщаше го лепкав мрак. Отвори уста, сякаш се задушаваше. Нямаше сили да извика. Но широко отворените му очи крещяха, изкривени от страдание. Замъглените и незрящи, сега пред тях вилнееше вихър от спомени. Толкова ужасни. Безмилостни. Изопачени. Не можеше да ги понесе. Не можеше да ги спре. Устата му мълвеше нещо, но той бе в кома. В емоционален делириум. Спомените го връщаха назад и назад. Все по-дълбоко и по-дълбоко в болното му съзнание. Всичко, за което си мислеше беше извратено…


1.


…От тук дойде болката.
Приятна сутрин. Всеки би отбелязал. Съдейки по пропукващата се зора. Слънцето не бе изгряло все още, но птичките огласяха мартенското утро. Малкият град все още спеше. Някои обаче бяха будни. Една скромна къщичка, приютяваща човешки същества отвъд хладния и влажен въздух навън, светеше, за да отбележи, че не всички чакат слънцето. Наистина, не бяха всички. Младежът едва ли имаше 20. Едва ли принадлежеше на това място. Необичайното му местоположение го караше да изглежда злокобен. За разлика от момичето в къщата, той се чувстваше блажено навън сред росата на хладната утрин. Ако някой можеше да го забележи би възкликнал, че прилича на предвестник на смъртта с тъмните си дрехи, качен на пищно раззелененото дърво. Или пък дете, нямащо си друга работа. Но той имаше. Целта му беше точно пред него. “Пюрити Найт”. Тя се бе появила точно навреме. Слънцето изгря. Момичето беше по розов халат с чаша в ръка. Не бързаше да си приготвя закуска. Стана напълно светло. Тя отпи жадно. Наблюдателят се облиза. “Мамка му! По-дяволите, шибана…!” Изгореното от цигарата, не го кара да крещи дълго, защото той осъзна позицията си. Изхвърли фаса. “Шибана гадост, болен съм от нея”. Отново впи поглед в прозореца. Поглед на хищник, дебнещ плячката си. Очите му бяха широко отворени. Както и устата му. Почти като дете. Следеше всяка нейна глътка с апетит. Към нея. Нищо не можеше да го откъсне от нея. Тя - тя бе поразителна. Никой не можеше да предположи колко красиво беше това създание. Дори в 7 сутринта. Но външният й вид не бе всичко. Това бе само началото. “Нейните очи…”. И това в тях. Обсебваха го до лудост. Не беше глупак – виждал бе хиляди красиви очи. Но не и такива. Чисти. Неопетнени. Момчето за пръв път не изпитваше омраза в човека срещу него. Нещо повече. Искаше я цялата. Ламтеше за нея. Да я има. Тя бе безценна. Колекционерско бижу. “…Толкова чиста”. Неомърсена от света. От човека. От цинизма. От греха. От злобата, която сам носи. Болестта на хомосапиенс. Да заразява всичко красиво и да го прави човешко. Не човечно - това е просто дума. Замислен, той отново се върна на външността й. Невинност – не беше виждал толкова симпатично лице. Сложи юмрук там, където би трябвало да има сърце. Но чувството вече бе започнало да се гради. Безвъзвратно. Тя бе всичко, което той не е. Беше заразен с болестта. Не можеше да си помогне. Защото болестта не бе физическа. Много по-отвратителна. Същата онази, от която тя бе неопетнена. Но той не можеше да чака. Трябваше да я съхрани. Наблюдателят отново се сепна. Въпреки големия прозорец, тя изчезна. Не можеше да я вижда вече. Беше отишла в друга стая. “Не!”. Отново сам. Спомни си миналото, когато можеше да промени всичко. Разтърка очите, които в момента не му вършеха никаква работа. Запали отново цигара. И мигом я захвърли. Тя се върна. С телефонна слушалка в ръка. Смееше се. “По дяволите!” Гледаше право към него. По-скоро нейде в пространството зад него. Тя не го виждаше. Говореше, въртейки кичур коса. Той беше изругал заради факта, че някой човек я забавляваше, но играта й с кичурчето едва го задържаше на място. А трябваше да бъде неподвижен. Не можеше да позволи погледът й да го улови. Не още. Тя се засмя за последно и отново изчезна. Безок. Или обратното. Какво значение има? “Къде е тя?” Нейното появяване не го накара да се почувства неописуемо както преди. Нещо не бе наред. Очите му пламнаха. Съсредоточен бе меко казано. Той се хранеше от присъствието й. Предчувстващ приближаващ край. Тя бе на вратата на стаята, със сияеща усмивка. Ръце на очите й издаваха присъствието на непознат мъж зад нея. Той я обгърна през гърдите и започна да я целува. Нещо дълбоко в наблюдателя изгори душата му. Изплъзна се и полетя надолу от дървото……


2.

Няма рай. Няма ад. Просто тъмнина. Единствената светлина се процеждаше от дупките на съзнанието ми. За да осветли разчленената ми душа. Потиснат? Не, аз не съм болка. Аз съм единствената причина да имаш право да ме мразиш. Какви ги говоря? Къде съм? Каква е тая гадост по ръцете ми? Не мога да се съсредоточа. Какво ме зяпаш!… Спри да ме зяпаш, дявол го взел! Не мога да дишам. Искам да дишам!… Трябва да откъсна това. Сърцето ми пречи. Толкова е тъмно. И влажно. Не съм вързан. Май съм на маса… Лежа на маса. Парализиран съм. И не мога да дишам. Нож… Ох, така е по-добре. Отворен… Дишам. Не съм доктор. Отвратително е. Гаден въздух в гърдите ми. Свободен си. Три буболечки. Ситен прах. Усещам ветрецът, разстилащ се пред мен… Странно. Това отблъсна сълзите ми… Но си лежа. Жаден за проникновение. Черна вдовица ме пренасяше в жертва. Предложи ми игла към сърцето. Избрах искреното сърце. И го инжектирах. Тя ми каза да не се колебая. Просто прави каквото трябва да направиш! Вече бе късно. То бе в мен… И ми беше трудно да се задържа между границите на кожата. Безчувствен. Не беше забавно… Просто трябваше да кървя, защото не можех да чувствам. Не можех. Вече не… Не още. Не е време… Времето дойде! Усещам го. Надига се вътре в мен! Някой. Някой в мен! Събираше частите… Една… Още една… И още един… И още една част… Още един човек… Вътре, където не допусках никой. Но искам да те видя. Ти си единственото нещо, което искам да видя пред себе си. Искаш го! Нуждаеш се от него… Няма начин! Аз не те владея. Искам да умра! По-добре да умра. Искам да умра! Ах, ти, проклета кучка! Шибана кучка!!! Кучка…!!!! Нямам нужда повече от теб…! Времето е само мое…….


3.

- Хей, добре ли си? Имаш ли нужда от…
Замъгления поглед на ранения се проясняваше. Пред него се очерта надвесената фигура на застаряващ човек. Този човек протегна ръце към него и започна да му обяснява нещо. Той изплашено само отблъсна ръцете, неосъзнавайки че искат да му помогнат. Онзи се стресна, но продължи да протяга ръце да го хване. Прилив на енергия облада младока. Не само зрението му се проясняваше. И бавните движения, на заплашващия го, вече бяха все по-резки и отсечени. Момчето побесня. Не слушаше, че старецът искаше да го успокои. Вече пелена покриваше очите му. Гневът му бе блаженство. За миг картината на борба между двамата се успокои. Надвесеният човек се чудеше на втренчения срещу него поглед - в очите му имаше агресия и лудост. Обезумелият беше заключил ръцете му в мощен захват. Онзи понечи да се измъкне. Но само влоши положението – падайки и доближавайки лице до неговото само на няколко сантиметра. Видя отражението си в червените му умопомрачителни очи – страх, първичен и нескрит като на хваната плячка. Миг и преди да успее да промълви нещо лицето му експлодира в алени пръски. Олюля се и се строполи безжизнен. Маниакът беше засилил достатъчно глава и бе успял да разбие лицето на нещастника. И доведе до края на развоя. Тишина. Труп. Локва кръв. Рамка от безумие обхващаше алената картина. Психопатът беше вцепенен и ококорен, сякаш за пръв път вижда всичко това. Седеше седнал в калта. Оглеждаше обкръжението. Мъртвец. Това виждаше. Очите му се напълниха със сълзи. Веждите му бяха изкривени в дъга сбърчваща осеяното му със ситни капчици кръв чело. Какво е всичко това? Преглътна сухо. Буцата в гърлото го спираше да повърне. Ала не можеше да спре събраните сълзи. Той заби очи в тялото давайки свобода на емоциите, ридаейки като дете…
Съседът го беше наблюдавал десетина минути и се чудеше дали да се обади на полицията. Но това беше дете по дяволите! 17-18 годишен, не повече. Улегналият възрастен човек не бе просто три пъти по-стар. Той бе състрадателен човек. Седеше до прозореца и не разбираше какво прави онзи непознат на дървото. Но, когато младежът полетя към земята, мъжът се втурна към него. Пропускайки да види лошото му падане - дори рядката кал под дървото всъщност не омекоти съприкосновението с главата му и ударът в тила.
А сега безумецът хлипаше тихичко. Бавно вдигна поглед. Осъзна. Спомни си. Разбираше. Всичко бе кристално ясно. Мозъкът му заработи на бързи обороти. Можеше да види. “Измама”. Миналото бе сладко. Но настоящето бе неговия път. Нещото изкарало го от илюзията и сляпата мъка беше нещо съвсем просто. Тупане. Многократно жизнено тупане. Сърце поддържащо пулса на един човешки къс, нищо по- различно от причината за човешката катастрофа и гибел. Младежът чу сърцебиенето, плачейки върху гърдите на човечеца. И това преобърна неговия свят. Пулс - живот. Застиналост – безсмъртие. Той знаеше. Знаеше, че Пюрити все още може да бъде спасена… Може би. Тя вече носеше болестта. Човешката зараза. Не всичко жизнено е човечно. Чумата в нея се беше развивала, много по-отдавна отколкото можеше да си представи. Но не всичко бе загубено. Пътят до достигане на ходещ мъртвец, черупка без душа, бе извървян от нея наполовина. Той трябваше да прекрати самоубийствената й мисия. Като й отнеме това, което никой не може да й даде…
Животът, мизерният живот продължаваше да тлее в тялото на стареца. Но не за дълго. Окаляното и окървавено момче прекрачи трупа. Отиде между краката на човека. Хвана ги и ги вдигна. Затътри тялото по прясната почва. Нейде зад гърба му се чуваше шумолене на мокра трева, по която тилът на тялото оставяше размита диря. Погледът на хищника бе забит право напред. Крачеше тежко. Не бързаше. Нищо не можеше да прекрати зловещата му мисия. Измина около два метра. Изведнъж младежът се вцепени. Вдигна нос като че ли да подуши въздуха. Тишина… Нищо… После още тишина. Оглушително мълчание. И изведнъж чу нещо. Гласове. В къщата пред него все още имаше живот. Женски смях. Той пусна краката на човека и те тупнаха в калта със звучно жвакане. Обърна бавно глава. И я видя. Отново там. Къпеща се във владение. Но картината бе объркана. Наблюдателят присви очи. Тя не бе сама. Смехът й се смесваше с мъжки глас. Той размахваше ръце и искрено я забавляваше. Други едни ръце, покрити с черна кал се свиха силно в юмруци, докато потекоха мръсни капки вода. Момичето бе в прегръдките на човек, незаслужаващ вниманието й. Никой не го заслужаваше. Само един. Той обърна тяло и застана с лице към прозореца. Равносметка………..


4.

Момчето потреперваше. Изправен пред съдба. Не беше мигнал вече десет минути. Трудно беше да се каже какво му минаваше през главата в момента. Едно бе сигурно – болеше го. Толкова силна почти физическа болка. Кървава предопределеност. Изгаряше го. Искаше му се да не му харесва. Изведнъж излезна от парализата. Тялото му се напрегна и той пое дълбоко въздух през носа си. В главата му нахлу кръв. Стоеше изправен и не помръдваше като статуя. Очите му се нажежиха. Но не изразяваха гняв. Не още. Можеше да издържи няколко секунди още. Преди да експлодира. Гръм от емоции отприщващи стихиите на хиляди детски кошмари. Гледаше двамата. Те си говореха. Момчето вече не можеше да спре да се тресе. Краката му поддадоха и той се строполи по длани в разводнената почва. Зари ръце в калта. Разводнена като душата му. Незадържаща се като нея. Стисна две шепи. Този път черни бяха сълзите му. Хвана се за пръскащата му се глава. Зарови кални ръце в косата си. Освободи гнева си. Личеше не само по треперенето му. Оголените стиснати зъби едва потискаха новите вълни на всепомитаща ярост извираща от сърцето му. Дърпаше омазаната си с кал коса. Ръмжеше с ириси и я скубеше. Но тя се изплъзваше между пръстите му. Дълги кичури коса оставаха изправени от двете страни на главата му. Зловещият му вид се допълваше и от златните му и червени святкащи очи. Беше на колене във воднистата пръст. Това не бе начинът по който си се представяше. Време беше да се изправи. Като ангел на смъртта бавно се надигна и все така бавно вдигна глава. Сякаш навреме, за да чуе от светлата къща:
- Снощи бе страхотен в леглото…
Наблюдателят се ухили в хищна усмивка. Искаше му се да се изсмее високо. Горчивината изгаряше със зеления си дъх малкото му запазено сърце. Неговият свят беше направил главозамайващ обрат през последните няколко секунди. А в космоса на една секунда… В едно примигване на око… Там всичко се промени. С идването на мрака. Утринното кобалтово синьо небе бързо се изпълни с черни злокобни облаци. Нещо дълбоко в неговата глава не беше наред. Едри мрачни капки западаха една след друга. За момент човекът забрави, за какво бе още жив. Устремената му душа полетя в лудешко падане някъде дълбоко в съзнанието му и срути крехките останали основи на здравия му разум. Безмълвен грохот. Събуди го от шемета и следващата светкавица. Капки дъжд падащи с не по-различна скорост тупаха наоколо. Човекът загледа нагоре. Право към небесния свод. Дъждът се сипеше винаги свободно. Както и болката. Сън ли бе това или спомен?


5.

Обърна се с арогантност необичайна за него и се изгуби в мъглата…
Зеленият мрак го бе погълнал, но не и хората в къщата. Едва ли можеха да бъдат по-щастливи в този момент. Свежа мека светлина се стелеше в стаята и даваше свидетелство за съществуването на двама души. Звуците бяха напълно в синхрон с идилистичната картина. Птички огласяха все още хладния въздух навън. Но иначе бе тихо и се чуваха ясно гласовете на млад мъж и момиче. Тя седеше на стол пред маса с прекрасна закуска. Лично приготвена от индивида носещ престилка и кана със сок. Същият този човек, поради странна проява на оригиналност, бе решил да сложи и запалени свещи на масата. Сипвайки й сок, той й проговори нежно:
- Изцедих го от пресни портокали, съкровище.
Тя отвърна с небрежна искрена усмивка. И за да го подразни нацупи малките си устни, протегна се и взе вестник стоящ на масата. Зачете уж заинтересовано. Той не чакаше покана. Свали вестника и укорния му поглед срещна кристално сините й очи. Тя го загледа за секунда невинно и неразбиращо. Той мигом скъси дистанцията и се озова на дъх разстояние. Не можеше да й устои. Инстинктът го накара да действа, затвори очи и…
- Чакай малко, вълчо – каза тя, сложила пръст на устните му – Не забравяш ли нещо?
За момент той се обърка. Загледа я въпросително. Тя грееше, не издържа и избухна в смях. Стана и го зацелува. Той не остана задължен. Отвърна с дълга и всеотдайна целувка. Сякаш времето спря. Галеше я по дългата златна коса. И пиеше от златния й дъх. Тя не можеше да се бори с настоятелните му атаки. Наклони се към нея. Отпусна ръка към масата, за да се облегне. На нея обаче беше стъклена чаша със оранжев сок. Съдът се обърна и заля нищо неподозиращото момиче. Писъкът й накара любовника да отскочи на метър. Тя стана, разпери ръце и се огледа изумена. Погледна сърдито й него:
- Виж какво направи! Непохватен…
- Извинявай – каза той опитвайки се да скрие усмивката си.
- Този халат е на мама! Ще ме убие! Добре, че ги няма…
- Извинявай – повтори той вече не толкова убедително.
- Смееш ли се? Какво му е смешното? – викаше му тя, без да се сърди наистина – Сега ще те науча аз!
Тя размаха твърде малките си юмруци към него. Бореше се, но единство успя да падне и да се озове в прегръдките му. Той отново осъзна, че е от силната позиция. Загледа я усмихнат в големите й ясни очи. Също като дете тя се мръщеше, но не след дълго на лицето й засия непринудена усмивка.
- Радвам се, че вашите отсъстват за този уикенд. Така мога да съм само с теб и…
- Не прекалявай със захарта – усмихна му се закачливо тя.
- Какво?
- Портокаловият сок го обичам без много захар…
Сега се смееше само тя. Той погледна празната обърната чаша, капеща за последно от ръба на масата. Отвори уста и понечи да каже нещо, но се отказа. Намръщи се и се понесе към кухнята. Преди да изчезне, се спря на вратата, обърна се и й се усмихна за пореден път. Момичето игриво размаха заканително пръст. Него вече го нямаше. Тя се погрижи да почисти. Чуваше се само шумът от съседната стая.
След твърде кратко време се появи мъжът на врата с поднос с пълна кана. Гледаше я самодоволно и очакваше някаква реакция от нея. Тя обаче не му обръщаше внимание. Вниманието й бе откраднато от нещо. Сините й красиви очи бяха насочени към тавана. Той погледна нагоре. Там очевидно нямаше нищо. Подразнен той извика:
- Какво ста…?
- Шшшшт – прошепна тя, без да го поглежда.
- Какво има? – прошепна и той, крайно любопитен.
- Не чуваш ли?
- Какво да чувам? – продължи да пита леко обезпокоен – Нищо не чувам…
Приближи се бързо и се приведе на нейното ниво. Заслуша се, оглеждайки се неразбиращ. Погледна и нея. Беше напрегната и съсредоточена. Тя отвърна след безкрайната пауза:
- Точно това… Нищо не се чува. Птичките са замрели. Нито какъвто и да е звук…
Учуден, напрегна сетива и той.
- Кога е станало това?…
Тя не отвърна. След около пет минути момичето добави:
- Удивително, дори коли не се чуват.
Той се загледа в нея. Колко само бе неустоима като е безизразна. Нови мераци задраскаха по ненаситното му либидо. Преди да направи каквото и да било тя отсече:
- Отиди да провериш какво става навън.
- Но…
- Бързо!
Той изсумтя. Обърна се и се запъти към входната врата.


6.

- Ха-ха-ха! – изсмя се изкуствено той – Много смешно, всичко ли бе замислила?
- Кое да съм замислила? – попита напълно сериозно и недоумяващо тя.
- Хахаха, добре! Сега ще ми кажеш и че не си заключила входната врата и не си скрила ключа…
- Какво?! – погледна го още по-притеснена, при което усмивката му се свлече на мига.
Гледаха се невярващо няколко минути. Чудеха се кой върти номера тук. Тъпото бе, че не подозираха, че никой от двамата не знае къде е ключът за вратата.
- Хайде, нали взе вестника от двора и…
- Да… и оставих ключа в ключалката. Сигурен ли си, че…
Мъжът вече бе пред вратата и въртеше дръжката. Очевидно така нямаше да стане. Той блъскаше бравата, изрита вратата и извика:
- По дяволите! Ах…
- Ключа го няма! Не се шегувам, не съм била аз…
- Кой тогава?!
В същият момент от втория етаж на къщата се чу ясно изтрополяване. Младите хора се спогледаха озадачени. Настъпи злокобна тишина. Загледаха в очакване към стълбите в ляво от тях и зачакаха обезпокоени. Звукът не се повтори. Чуваше се само задъханата Пюрити Найт. Мълчанието бе подчертано и от рязкото смрачаване навън. Сенките в стаята ставаха се по отсечени и назъбени като злобната атмосфера. Гръдният кош на Пюрити зачести движенията си. Приятелят й също изглеждаше доста притеснен. Ококорените му очи зяпаха тавана този път, а не неспокойните й гърди. Двамата можеха единствено да чакат. Това и правеха. Докато сенките бавно, но заплашително се спускаха над тях. Вцепенени, не можеха да помръднат. Слушаха вече цяла вечност. А времето беше безразлично към тях. Докато безкрайната тишина не бе прекъсната от женски глас:
- Страх ме е. Моля те, направи нещо… - изплашено прошепна Пюрити.
Той погледна големите й дълбоки очи. Нея наистина я бе страх. Него също, но никога не би си признал. Имаше ли избор? Можеше да се хвърли в предполагаемата опасност. Или да изгуби изкуствената си мъжка чест. Страхът го бе стиснал за гърлото и не смееше да проговори. Лепкавото мълчание бе запушило не само неговата уста. Той понечи да й каже нещо, но тя като малко момиченце се сгуши в прегръдките му. След още няколко мъчителни секунди той каза:
- Чакай тук…
- Какво?
- Не мърдай от тук! Веднага се връщам. Ще проверя какво става горе…
- Не. Остани…
- Не се притеснявай. Всичко ще е наред… - каза той, гледайки я в искрените очи, в чиято синева виждаше собствения си леден страх.
Отдели се от нея, без да й показва неприязънта, с която го прави. Искаше да и обещае, че всичко ще е наред, но самият той не можеше да си го обещае. Запъти се към стълбището на пръв поглед необезпокояван от нищо. Но още след първата стъпка той се промени. Най-долното стъпало раздразнено изскърца и високият иначе мъж стана много по-предпазлив. И приведен. Заизкачва се толкова бавно, като че ли всеки момент щеше да си промени решението и рязко да се обърне. Вече бе на половината път на от втория етаж. Сложи ръка на парапета. Пръстите му погладиха лакираното дърво, за да проследят губещата се зад завой извивка на гладкото дърво нейде в сенките нагоре. Той обърна глава и се усмихна на Пюрити, за да и покаже, че нищо не може да го спре. И тогава се случи недопустимото. Нови смразяващи звуци, но този път усилващи се и показващи, че не се боят да разкрият демоничната си природа. Страхливецът рязко обърна глава, на лицето му нямаше и следа от идиотската усмивка. Вместо това изглеждаше все едно е лапнал лимон. Изкривеното му от ужас лице всеки момент щеше да го издаде. Но той не нададе вик. Беше твърде скован от страх. А отвратителният звук приближаваше – глухо стържене на ръждиво желязо в дървения паркет някъде ужасно близо на втория етаж. Мъжът изведнъж стана малко дете. Искаше му се да бяга, колкото му държат краката. Но мама, в чиито поли щеше да се сгуши, я нямаше. Детенцето се олюля. Краката му трепереха. Знаеше, че трябва да се стегне. Каквото и да имаше там, все щеше да е нещо срещу, което може да се изправи. Нищо земно не можеше да го уплаши така. Или можеше. Преглътна сухо. Опря ръце в страни, готов да направи крачка. Не смееше да се обърне да погледне Пюрити, за да не види в очите му що за страхливец е. Чуваше само забързаният й дъх, готов всеки момент да изпусне писъка, задържащ се в дробовете й. Кракът му докосна следващото стъпало. Последвалото скърцане на стълбата перверзно съвпадна с вече ясно чуващия се звук на желязото стържещо в дървения под. Не след дълго детето в тялото на мъж остана да направи само една крачка. Настъпи гробовна пазуза. Времето се разтегли. Кракът му сякаш замръзна във въздуха. Всички инстинкти за самосъхранение му проглушаваха ушите. В тихата суматоха той стъпи на най-горното и мрачно стъпало. Оставаше му само да се обърне наляво. И да залее непросветеността с ледена реалност. Но в границите на стотната искрата, откъсваща се от един синапс щеше да доведе до верижна реакция, изпепеляваща здравия му разум с умопомрачителен шок. Шок, на който никой не би издържал. И тогава той се обърна…


7.

Изправен лице в лице с ужаса. Мъжът издиша тежко и се отпусна. Там нямаше нищо. Все още. Сенките в дъното грозно показваха ноктите си, готови да го сграбчат и разкъсат. Той не смееше да мигне. Усещаше се толкова уязвим. Осъзна и че нямаше оръжие, с което да се предпази. Но връщане назад нямаше. Пюрити го чакаше свита долу. Тя бе едва на десет метра, но на него разстоянието му се струваше безмерно огромно. Скоро разделящата ги дистанция бавно започна да се увеличава. Момичето го изгуби от поглед. Той вече не беше на върха на стълбите. Тя не знаеше дали той е добре. Не се чуваше нито звук. Беше притеснена. Кръстосаните й ръце обгръщаха раменете й в отчаян опит да се предпази от всичко лошо. Тя чу стъпките му да скърцат приглушено нейде отвъд стълбите. Това я накара да се отпусне. Но не за дълго. Дългите й изящни мигли потрепнаха за миг. Беше и минало през ума, че стъпките може да не са негови. Устата й се отвори, готова да извика. Вместо това безгласно издиша задържания въздух. Беше готова да се втурне след него. Но нямаше стимул. Нямаше сила. Нищо. Знаеше, че дори да го загуби, това няма да я спаси. Глупости естествено. Ала тя не ги чуваше в главата си, поради гръмогласните инстинкти за самосъхранение. С поглед залепен за края на стълбите, тя бе погълната напълно от мига. Никога не би си помислила за бъдещето. Къде щеше да е в следващите пет години? Това нямаше значение. Значение имаше само настоящето. То никога не е, винаги е било. И тя тепърва щеше да го разбере. По доста груб начин…
Пюрити Найт последва стъпките на своя любим. Все още можеше да усети топлината им. Толкова близка. Плахо пристъпи на стълбището. Скърцането от горе все още можеше да се долови. Беше я страх да му извика. Заради подлудяващата я мисъл, че можеше да получи отговор не от своя приятел. Почти безшумно тя стигна края на стълбището. Беше изправена пред изпитанието. Да направи стъпка. И да се гмурне в непознат свят на мрак и кошмари наяве. Тя стоеше като пред порта към друго измерение. Потрепери. Нейните пръсти стиснаха по-здраво раменете й. Ноктите й се забиваха в ръкавите на нощницата й. Нов самоубийствен тласък я накара да помръдне и тя ефирно вдигна крак от земята. В този момент здравият й разум се разби на хиляди кървави парчета. Церебрална вакханалия. Устата на Пюрити механично се отвори готова да изплюе нещо или да поеме пронизващ въздух. Момичето бе вцепенена от звукът, който чуваше, а той не спираше. Тя просто трябваше да се махне от там, но се намираше в пространство, където не можеш да се движиш толкова бързо. Чуваше се бебешки плач. Смразяващ бебешки плач. В къщата нямаше бебе. Девойчето вече бе прекрачила безкрайната секунда и беше свалила стъпалото си, по-рано готово да стъпи по-напред. В следващият миг тя се влачеше колкото й държат сили надолу по стълбите блъскайки се ту в едната, ту в другата стена. А зад нея плачът заглъхваше или се усилваше, но тя нямаше как да разбере. Беше твърде изплашена. Трябваше да се махне от бебешкото безумие. На последното стъпало тя настъпи дългата си рокля и полетя с ръце напред. Падна по лице. Вдигна глава. Дългата й коса не й позволяваше да вижда. Плачът вече не се чуваше. Ангели тихичко пееха в ушите й. Тя разтресе глава. Трябваше й време да се осъзнае. Вече бе тихо, но тя не се зарадва от това. Странно предчувствие и казваше да се обърне. Тя все още лежеше на пода с вдигната глава. Всичко се бе случило твърде бързо. Тя се чудеше дали не си измисля. Шестото й чувство продължаваше да надава вой. Но тя не му обръщаше внимание, осланяйки се на здравия си разум. Който всъщност въобще нямаше да й помогне в момента. Нещо зад нея изшумоля и я изкара от мислите й. Нямаше време да се обърне, преди да чуе тупването на нещо пак там най-горе на стълбите. Неприятната емоция се завърна и я облада. Инстинктът да се съхрани засвири като оркестър в ушите й. Пюрити почти несъзнателно обърна глава. Не можеше да повярва. Стоеше си там онемял приятелят й се чудеше какво да каже. Той, естествено, я гледаше крайно обезпокоен със странния си поглед. Но най-странното бе това, което държеше в ръцете си…


8.

- Убий ме! Наред ли си? – каза завърналият се победоносно с дар в прегръдките си.
Момичето го гледаше и не смееше да продума. Все така на земята тя го гледаше невинно и всеки момент щеше да заплаче. Личеше й, че беше неимоверно облекчена. Но нямаше как да се сети да му го каже поради изненадата, която предизвика у нея вида му. И по скоро заради прозяващото се създание между кръстосаните му ръце. То имаше черна прекрасна козина и вече наистина нямаше търпение да се отскубне от капана на смазващите го пръсти. Пюрити се изправи с най-въпросителния поглед, на който бе способна. Приближи две-три крачки към стълбите, за да се обеди, че това, което вижда е истина. Погледна съсредоточено към него и ясно промълви:
- За бога! От къде намери тази котка?!
Той вече видял, че Пюрити не е наранена отвърна развеселен:
- Аз… ами тя… ей, стой на място – каза той мъчейки се да удържи изплъзващата се като желе котка – тази писана беше горе. По дяволите, как ми изкара ангелите тогава! Дано не те е стреснала и теб със звуците, които издаваше. Тези смахнати животни в любовния си период все едно плачат като малко дете…
Пюрити сложи ръка на лицето си и се засмя. Глупава история. Чувстваше се наистина глупаво и й се искаше поне малко й него да го бе страх. А нейният приятел защитил честа си на нестрахливец гордо стоеше извисен като на пиедестал на стълбите пред нея. Беше, естествено, нелепа гледка, защото му бе трудно да запази хладнокръвие с лудналото животно в ръцете му. За негов късмет момичето не гледаше него сега, а си мислеше как бе могла да се поддаде на такива емоции по-рано. Впрочем нейният приятел беше изпитал много по-силни такива, но някакси ги беше забравил. Сега просто не му бе това. Трудно бе да се каже до какво му е, занимавайки се само с малкия звяр. Определено не му беше до Пюрити. За сега.
- …И не знаех, че имате котка…
- О и аз! – отвърна още по-уверено тя.
Момичето го гледаше с ококорени сини очи. Изведнъж погледа й стана замислен и обременен. По ръба на съзнанието й се плъзна нова обезпокояваща мисъл, неосъзнавана досега. Отвори уста за нов въпрос. След кратка пауза изстреля и зародилата й се идея:
- Чакай, нали каза любовен период?
- Да, и?… Ей! Ох! Престани да ме дереш!
- За това не трябва ли повече от ЕДНА котка???
В същия момент вляво от мъжа, който преди да направи каквото и да било, ама разбира, се чу шум. Абсолютно съшият безпристрастен мъртвешки звук. Дали беше нов или досега не му бяха обръщали внимание не можеха да разберат. Но сега им бе пределно ясно, че метално стържене животно като котката, трудно би направило…
Той обърна светкавично глава към невидимия източник на адски звуци. Разсеян от новите вълнения, котката най-накрая почти се освободи от него. Тя се опитваше с всички сили да се освободи от захвата. На мъжа въобще не му беше до борещото се животно в ръцете му. Той гледаше зяпнал с ужас към края на коридора. Накрая котката в отчаян опит да се освободи с хищна кръвожадност заби острите си зъби в него. Като малки кинжали те потънаха в меките му длани. Лицето на мъжа се сбърчи в страдание и той разпери рязко ръце. От раната му рукна кръв и опръска стените. Тапетите в прасковено сега контрастираха с яркочервени капчици. През това време повелителя на мрака в лицето на невинното коте с няколко грациозни скока се озова там, от където се беше появил – дъното на сенчестия коридор.

To be continued...

Посветено на госпожа Крюгер, която господин Крюгер най-накрая успя да приспи.