автор: dzap

23-30.04.2004

Свило се беше кучето - черна тъжна топка, търсеща утеха в пръстта.
Но имаше нещо особено в него. Беше си избрало върха на една купчина, за да направи уморената си равносметка.
"Като мене е" - помисли си и се усмихна. "Няма сили дори да заскимти, ама си е позволило да се отпусне само на върха - за да не губи перспективата. Хората в очите да може да погледне и да намери в тези очи нещо, заради което отново да се изправи" - усмивката му стана иронична.
"На върха, но на купчина пръст". "Да, но тая пръст в дом ще се вгради..." - мислите му се залутаха между кучето и недовършения строеж - там, в центъра на града - а той отново се сви в себе си и престана да ги чува...

***

Пронизително
Мокър микро кипарис
превива пръсти в пръстта.

***
"Обичам те!" е действие, а не заявление!" - отново за миг се отвориха сетивата му, а после - почувствали скритата заплаха - се сгърчиха и скриха.

***

Тогава
Дълъг е пътят на капката
по разлистените клони на върбата.
Ще си пусна дълги спомени
за да се стича върху тях надеждата.

***

"Ти ли написа притчата за моста?"
"Да."
"Тогава? Забрави ли края?"
"Не, но празни провисват ръцете ми..."

Наистина имаше такава история. Започна да я пише в средата на осемдесетте години на миналия век. Тогава Йордан Радичков публикува "Образ и подобие". Същият мотив. Спря. Но историята имаше свой живот. И в края на 2003 година един фрагмент извика, че иска най-после да бъде написан. Стори го. Така:


И живееха хората на един връх. Не знам - останки от голяма древна планина ли бяха, напън ли неземен, дето само едно стърчило е пръкнал... - ама връх имаше.
И пъплеха людето по него, раждаха се, умираха, а между тия две работи се беше проснало - като черга - тук-таме прокъсана, ама шарена - проснало се беше онова нещо, дето му се вика живот. И грееше на слънцето това нещо, но като свиеше лют вятър, бръсваше го и всичко онова що беше наметено под чергата се вдигаше във въздуха, завираше се в очите, сълзи се лееха, а хората ходеха и плюеха, плюеха и ходеха, а като им свършеха силите, тръшваха се на земята и едната плюнка им оставаше. А вятъра харесваше тая работа и все по-рядко спираше.
Стърчеше върхът над мъглата. И все по-малко бяха тези, дето помнеха, че това вълместо нещо долу не е началото на света, а е спомен от едно друго време и пътища има в него, само дето кураж се иска по тях да поемеш, въздух да сбереш между две храчки и в крачки да го превърнеш.
И като се огледаха един ден хората - видяха че всичко по техния връх е покрито със слуз, отесняла беше чергата - смърляна и разбридена от много пръсти, дето я бяха придърпвали към крака боси и мръзнещи.
И като се огледаха - решиха, че нещо трябва да се направи. И като решиха, че нещо трябва да се направи - огледаха се. И видяха в далечината друга земя. Стърчеше тя над мъглището, на слънцето се усмихваше и чакаше. Поне от нашия връх така изглеждаше. Спогледаха се хората и поискаха тая земя. И се попитаха "Ама какво ще я правим?". Вятър - попитаха се. Хич даже се не поспряха, ами направо запретнаха ръкави и започнаха градеж да градят, щото искане е това, а искането време не признава.
Мост ще правим! От тоя връх до оня връх. И се захвана едно блъскане. Всичко, дето можеше в градежа да се вгради, се грабваше и в снагата на моста се туряше. Камъни и кости се преплитаха и похлопвайки на вятъра се протягаха все по-надалеч.
Години минаха, пръстетата на моста - дето в началото невинно попипваха въздуха и се протягаха към далечното желано - станаха възлести пръстища. Яка беше тая ръка. Камък да стисне... ама все въздух се ветрееше около нея и все не стигаше до твърдина, дето с радост да се опре.
А мъглата отдолу беше все по-близо. И колкото по-близо идеше, толкова повече бързаха хората. Колкото по-бързаха хората, толкова по-близо идеше мъглата. Щото туй дето в моста вграждаха, изпод краката си го взимаха. Колкото по-извисяваше снага моста, толкова повече техния връх се смъкваше надолу, а обетованата земя на хоризонта хич не я беше еня, щото такива са тези земи...
Какво се случи после ли? Не знам. Не дочаках.
Защото може да се попитат един ден тия люде "Абе, защо само от камъни и кокали е изграден нашия връх?" и може да се сетят, че камъните са от други мостове градени, а кокалите са на тези дето себе си в тях са оставили.
А може и други въпроси, и други отговори да ги халосат по главите, а халосана глава хала затрива. Или себе си.
Какво направих ли? Сбрахме се дружина и от чергата спаружена, дето се вика живот, взехме по малко цвят и светлина - пазеше ги тя, нищо че бяха захрачени - взехме мъничко цвят и светлина - ама само тях, зер не е само наша чергата - с очите си гребнахме ние, не с пръстите - усукахме тия живинки в една нишка, на кълбо я окълбихме и я търкулихме в мъглата. И ние след нея.
Как точно го направихме? И какво се случи ли?
Това е друга история. Дето още не е свършила. Като всяка история...

"Добре де, ама нали тази история трябваше да каже нещо на повече хора, а сега ти я притури към личния си тюрлюгювеч?"
"А има ли смисъл да казваш нещо някому, ако то не е наистина лично?" - и след тази размяна на реплики - ритуално задължителна за него - се отправи към компютъра. Очакваше го поредната емисия новини. Която отново трябваше да прозвучи като симфония - защото иначе нямаше смисъл.

***
Беше заедно с тези млади хора от няколко месеца. Напоследък му ставаше все по-трудно. Не защото я обичаше, просто не успяваше да им предаде своята увереност, че - и в личен и в професионален план - себеотдаването може да бъде път не да се отречеш от себе си, а да се откриеш.

Вчера изведнъж хвърли върху раменете им своето огорчение: "Благодаря ви, че ми помогнахте да науча още един урок - Не давай, без да ти е поискано. Не, не защото дарът ти може да не бъде оценен - това е суета - а защото такъв дар може да се превърне в бреме".
"Умееш да караш хората край себе си да светят. Само че в тази светлина често се примесва дъх на изгоряло" - това си мислеше за целият този танц на сетивата и мисълта днес и отново кучето свито на върха на купчината се появи пред погледа му.

***
Чакаше я да дойде.
"Искаш ли кафе" - канеше се да попита, а нещо зад натежалите му клепачи отвори една врата и ето що се чу зад нея - "Кафе - да усладиш душата си. Защото горчиво е кафето, ама и тя - душата - най се наслаждава на тръпчивата горчивина. Защото ароматна е тя и тия аромати хукват из душата, изпълват я, и докато души душата това разнообразно великолепие, в един момент скоква и виква "Голяма съм!". А после дълго се вслушва в ехото и гласовете му - отекващи - подлъгват нейната самотия, а тя тихо и радостно затваря очи и слуша ли, слуша...

СЛЕДВА (?)