автор: Mihail

Скъпи ми братя и сестри,
Драги врагове и приятели,

Защо сме толкова самотни тук?
Всичко от което се нуждаем е малко повече надежда, малко повече радост.
Нужна ни е още малко светлина, по-малко тежест, малко повече свобода.
Ако бяхме армия, ако вярвахме, че сме армия.
И ако вярвахме, че те ще се изплашат, като малки деца облечени с големите дрехи на възрастните, със странните техни маниери...

Така се озовахме тук.
Плавайки през дългите пропиляни самотни дни, или огромните мъки.
И всичко ни се струва сбъркано.

Добри думи, силни думи, думи, които можеха да поместят планините
Думи останали неизречени.
Думи, които никой никога не промълви.
Всички чакахме тези слова, но никой не ги изрече...

И тактиката ни остана неродена
И плановете ни не видяха карта
И всички ние се научихме да не вярваме.
И странни, самотни зверове се скитаха безцелно по хълмовете, чудейки се – „Защо?”
И е най-добре никога, никога, никога, никога, никога, никога да не се чудим защо...

Затова се омотайте, О, омотайте се в светли червени панделки!
Да си направим парад!
Отдавна не сме го правили , затова нека си направим парад!
Нека поканим приятелите си!
И приятелите на нашите приятели!
Нека излезем по нашите улици с ужасяваща чест и светлина в очите ни
Високи по четири метра и залитащи.
Болни от радост с ангелите и от светлина в очите ни.

Братя и сестри, надеждата все още ни чака, като сърдита стара невеста,
Нетърпелива, самотна и трепереща, чакаща да накладе огромните си огньове.
Само заради нашите планове, нашите прекрасни, абсурдни планове...
Нека те излетят като нестабилни самолети
Нека разбием нашите самолети в реките
Нека построим странни и сияещи машини, пред този апокалипсис, чакащ да се случи.