автор: Aleko

Както вече ти казах, някога аз също бях много мъничък! Даже по-мъничък и от тебе. Бях и много непослушен. Не нарочно. Просто така се случваше. Бях най-малкия в махалата и много исках да приличам на батковците! Ако те направеха една щуротия, аз правех две! И ако дядо не успееше да ме скрие, отнасях голям пердах от татко.
Веднъж по-големите момчета казаха, че ще ходят до Оризаре, ще крадат кокошки. По тъмното, разбира се! Много ме беше страх от тъмното, но такова приключение не беше за изпускане. Излъгах татко, че ме е присвил корема и трябва да отида до тоалетната, излязох, качихме се на колелетата и тръгнахме към Оризаре. Има-няма десетина километра. Като най-малък, мен ме возиха на рамката, защото не можех още да карам колело, пък и честно казано, нямах! По пътеките покрай Марица доближихме селото, оставихме колелетата в горичката и се приближихме до една от крайните къщи. Намерихме курника и като най-малък, разбира се, аз влязох вътре да им подавам заспалите кокошки. Давах, давах, по едно време един непознат глас казва - хайде стига толкова, излизай вече! Излизам и стопанина на къщата ме хваща за ръката. Един такъв, огромен, страшен, с мустаци! А момчетата никакви ги няма - плюли си на петите. Че като ревнах:
-Олеле чичко, моля ти се, пусни ме!
-За наказание тази нощ ще спиш в килера, пък утре ще видим! - ми казва той.
Речено - сторено. Заключи ме в килера, поплаках, и както бях уморен и изплашен, заспах. На сутринта ме събуди хлопането на вратата. Чичкото ми даде една филия хляб, намазана с олио и червен пипер и ми каза, че е бъчвар. Трябвало да му помогна за няколко бурета, един вид да си отработя белята и щял да ме пусне да си ходя. Просветна ми и започнак да му помагам според възможностите си. Подавах му чук, тесла, чембери или дъги за буретата. Дойде време и за последното буре. Накара ме да вляза вътре и да подпирам капака, докато набие чемберите. Влязох аз, без да се усетя какво ми се готви! Наби той чемберите, капака се затвори плътно и аз останах затворен вътре. Само една малка дупчица за канелката пропускаше лъч светлина. Нямах време да се уплаша достатъчно, когато той изтърколи буретата до един вир на Марица - да се закисват. Сега вече се уплаших здраво! След доста време бурето, в което бях, се отдели от останалите, спря да се върти във вира и отплава по течението. През цялото време се опитвах да балансирам вътре, дупката да остане над водата. Не знам колко време е минало - много ли, малко ли, но бурето спря до пясъчния бряг, а аз не виждах никакъв изход. Тогава започнах да се моля: Господи, направи чудо, спаси ме, никога вече няма да крада, моля те господи! И отново се разревах с цяло гърло. Мина много време, сълзите ми пресъхнаха, любопитството ми надделя и започнах да оглеждам брега през дупката. Както си гледам - идва едно голямо куче, вдига крак и започва да пикае право в дупката. Нямах много време за мислене. Посегнах светкавично. Хванах го за пикнята. То се уплаши. Побягна. Бурето се затъркаля след него. Аз стискам здраво и не пускам. И о! Чудото стана. Бурето се удари в един голям камък, разби се и аз се измъкнах. Няма да ви казвам колко бой изядох, като се прибрах, но оттогава не съм и помислил повече да крада. Та такива ми ти чудесии ставаха, когато бях малък!