автор: dubrav

Понякога ми липсва вяра.
Не вярвам във днес,
във доброто,
във мене,
не вярвам че ме има,
че ще я намеря
и т.н.
В нищо не вярвааам! (крещя)
Не вярвааам. (пак крещя)
Аааааам... (продължавам да крещя, но вече по-тихо)
... (спирам да крещя и се отпускам на ляв лакът)
... (замислям се)
... (брадата ми сърби върху лакътя. Разтърквам я и си мисля...)
НЕ!
Вярвааам! (крещя оживено)
... (пак се облягам на лакът. Говоря спокойно)
На себе си вярвам!
И какво от това? (интересен въпрос)
Ми да всъщност.
Нима заслужавам подобно доверие?
Що да си вярвам?
Щото няма на кого и в какво ли?
Яааа, стига съм се самоуспокоявал!
Всъщност, що се правя?
... (край на петминутната писмена психопочивка - разтоварване...)