автор: Izabella

Какво направихме със теб?
Разплакахме небето.
Раздялата във себе си заключихме,
а то небето клетото
с очите си ни гледаше
и не разбираше....
Къде ли срихме жаждата,
лицето си,
ръцете си....
Какво направихме със теб?
Разплакахме небето.
И то препусна в капките от дъжд,
като ръце простря мъглите си
протегнати към нежното лице
на тъжното, замислено море..
Морето пък, въздишка му изпрати
отдавна пазена за във дъждовно време
на морските сирени не опъваше юздите,
остави ги да бъдат несмирени.
Небесните сълзи
и морските въздишки...
Какво направихме със теб?
Разплакахме небето.
Морето и небето се целуват
заради нас.
Небето и морето се прегръщат
заради нас.
Морето и небето се сбогуват
заради нас.
Но могат ли морето и небето
да се разделят.
И могат ли стихиите на същността
да укротят.
Морето и небето в своя бяг
един към друг се връщат пак.
Това е стара истина.
Помни я!
Какво направихме със теб?
Опитахме се болката да скрием.
Какви глупци сме!
А беше просто
да признаем,
че винаги ще се
преливаме...
като
морето
и небето,
които разплакахме
заради нас...