автор: aivia

Това е, когато в искрящото лято
се спъна случайно във малкото тайнство.
Това е, когато с лице непознато
усмивка безкрайна прошепне ми тайна.

Когато цветята си бъбрят с луната,
когато жарава нощта обещава,
когато дъгата сред мрака изгрява,
разбирам тогава, че чудото става.

И него прегръщам, а после се връщам
при тебе унила, безкрайно сгрешила.
Ти тайно се мръщиш, но пак ме прегръщаш
и търся закрила в ръката ти мила.

Цветята тогава са просто поляна,
Земята, от скука, върти се сред мрака,
но точно тогава, горчиво проляна,
лицето ти гали сълзата ми плаха.

Ти нищо не искаш, към теб ме притискаш.
На твоето рамо облягам се само
и нищо не искам, до тебе притихвам.
В мълчание нямо прегръщаш ме само.