автор: Oreshka

Не, не и този път. За него беше парче месо. Каза на мъжа си да му даде пари. Не бе успял. Така че номерът не се получи...
Лекарят беше специалист, но по душа смотаняк. Мистър отделение… но вече бивш…. Целият женски персонал някога беше в краката му. А сега застаряващ и самосъжаляващ се непрекъснат пушач. Апатичен и просмъркан от катран. На операционната маса. Може би нямаше да я събуди. Може би нямаше да успее да я върне…. толкова беше апатичен. Към всичко. И флиртуваше с него. А той мълчеше. Абсолютно спокоен. И апатичен. Чакаше сестрите да си свършат работата с упойката. А тя флиртуваше. И се шегуваше. За последните си капки живот.
Когато се събуди си спомни че трябваше. Но не можеше да си го спомни кое беше последното изречение. Трябваше да е смешно. Беше сама. Голият таван я гледаше. Озърна се - оная с косата пак я нямаше. Вместо нея вратата се отвори.
- Вие бяхте най-добрият пациент!
- Как мина?

Ако можеше и сама щеше да се оперира… там където чуваше че тупка нещо…
"Най-добрият пациент" - този лайтмотив цял живот я преследваше. Затова ли никой не докосваше ръката й?