автор: DenSiana

Тогава улиците отесняха,
прозорците пустинни бяха неми,
дърветата, отнели им листата
мълчаха смъртоносно черни..
И устните тогава не кървяха,
молитвите не бяха верни,
и в ъглите на всяка стряха
стърчаха хилядите ми безверия,
Хлапашките илюзии заровени,
надничаха от всяко огледало,
Очите ми, покорните,
се сливаха със времето заспало...
Посоките се сбиха до паважа,
за залеза, последните ми две монети.
Душата ми - прокъсано одеало
ме молеше като на бдение,
и гледах я, смутена до стената
на хилядите й войни - кланета,
които водих глухоняма,
и с все по-изтъняла дреха,
която бавно ви подавах,
разкъсвахте я хищно от съмнения,
и искане като реката,
замръзнала в очите и във вените,
в последната секунда на тогава,
превъщах се в подслон за немите...