автор: nafaka

Посвещавам на arzu, чиято "Чернова на тишината"
провокира написването на този текст.


В най-светлия ти поглед ще замръкна,
до бяло нажежени ще са думите
и всяка нова стъпка ще ме връща
към твойто „не". Сега си с другия.

А имахме посока. И пулсиращ хаос.
Дарявахме си устни грешни, алчни,
измисляхме си притчи, в лунни табори
за първи път се срещахме. И вярвахме.

Логично е. В душата ти пенлива
клокочеше разрошената нежност,
от твойте длани непохватно пиех,
побираха се в тях небе и есени...

Усмивката ти кротка ще забравя
и в лепкавия дим на тишината
последните целувки ще изгарят
преглътнатия писък „а нататък?"

Това е всичко - каза и притихна.
От погледа ми почерня небето.
Обичах те, тъй както се обича
с неписаната белова, онази дето...