автор: Ognian

СИЗИФ


Не знаеше защо прави това - облян в пот, с мъка да се изкачва винаги нагоре. С огромният товар на гърба му. Откакто бе роден, камъкът се беше сраснал с него.
Беше като брат, като ръката му, като крака му. Огромният камък беше в тялото му. С едно трепване на клепките си Сизиф се извърна обичайно назад, за да види гърбицата. Нормално беше да не я чувства, беше част от него. Не му тежеше, все едно на някой минувач да му тежат раменете. Огледа се - мъже и жени се изкачваха до него към върха. Никой нямаше гърбица, но това не го тревожеше, защото камъкът върху него беше направен от плът.

Така минаха години. Сизиф и гърбицата му постоянно се изкачваха с другите хора по пътя до върха. Вървяха нагоре, тъй като това беше животът им. Един ден Сизиф се умори. Реши да седне на земята. Обърса потта си, извади бутилката с вода и жадно отпи. Слънцето беше силно, планината беше бляскава и зелена днес, а днес продължаваше безкрай.

Погледна примирено към върха, на който се беше изкачвал стотици пъти с товара си. Внезапно разбра колко му харесва да крачи, натоварен с гигантската тежест по тясната пътека.

За кой ли път, отново щеше да носи каменното си тяло към висините.

Усмихна се и закрачи опитно към скалата.

Сизиф беше свикнал и обичаше бремето си. Така щеше да живее.



НЕНАПИСАНАТА БИБЛИОТЕКА


Ненаписаните книги са най-хубавите, защото са част от незнайната мечта. Ако ги напишем, неизбежно някой ще им намери недостатъци. Авторът може да се разочарова от това, което е написал.

Така, като част от въображението, като част от бъдещето, което не сме преживели, тези книги са още по-привлекателни.

Ненаписаните стихотворения са прекрасни, тъй като никой не е казал, че не ги харесва. Те не са напечатани, никой не ги е чел и критикувал, и точно това се нрави на поета.

Такива книги и стихотворения са много скъпи на автора, защото са само в него, и винаги може да каже на другите, че са чудесни, но само той знае това, а другите - не. Защото творбите може и да са бездарни, но пак само той знае това, а другите - не.

А сега представете си библиотека единствено от ненаписани книги и стихотворения. В нечия ленива глава, която се възхищава на бъдните си велики произведения, простиращи се на метри лавици. Разхождам се колебливо край стените от книги, на които бих могъл аз да съм автор. Изваждам том, подвързан в червен марокен и се зачитам с небрежно възхищение. Ха, че как съм могъл да напиша такъв изящен и оригинален текст! Взимам друга книга, внимателно разгръщам страниците, приближавам я до очите си. В следващият час я чета с вълнение, с влажни очи, казвам си, колко е силна. Колко щях да я обичам.

Само да я бях написал…

Веднъж оставих една ненаписана книга, като че ли най-любимата ми, на рафта. И тъй като ненаписаната ми библиотека е огромна, не можах никога вече да я намеря. Години я търсих, без успех.

Но, не съжалявам, толкова много ненаписани книги притежавам.


ДРУГИТЕ


Мнозина се страхуват от другите - пихтиести медузи с пипала и човешки, умни очи, малки зелени човечета, които ще ни завладеят без никаква съпротива. Извънземните, могъщи вселенски създания от далечни светове. За тях се говори , че ще ни превърнат в слуги, в домашни животни, ще бъдат господарската раса на малката ни планета, изгубена в Безкрая. Твърди се, че може и да ни помогнат да преодолеем пороците, да загасим войните, да нахраним гладните, да победим една страшна болест със страшно име, срещу която няма лек. Някои казват, че намеренията на космичните твари са неизвестни, защото изобщо не можем да си представим каква е психиката им, а целите им са неподвластни на нашето въображение. Предполага се, че те търсят нов, светъл и топъл свят, като земния и бягат от студените, черни глъбини на Космоса.

Едно е сигурно - никой не подозира, че приземяването отдавна е факт и завладяването е извършено безшумно и безумно. За нас. Медузите са вътре в хората - влязоха в тях, докато спят. Озъбените, разумни биологични видове леко и тихо се промъкнаха в нас и сега живеят в телата ни.

Карат ни да се мразим и изтезаваме, да се убиваме и оскърбяваме, да воюваме, да се унижаваме. Да, хората обичат децата и родителите си, с любов и усмивка се отнасят към приятелите си. Опитват се да бъдат добри един към друг, да си помагат, и това се случва милиони пъти всеки ден.

Но никой не знае, че това не сме ние, а те! Те, които живеят в нас и са нас, обичат децата си, родителите, приятелите. Създават прекрасно изкуство, строят огромни градове, лекуват болести, изпращат кораби в Космоса. Не, ние - ние, хората сме мъртви от векове.

И може би така е по-добре.

СВЪРШЕНО Е


Понякога безпричинно започвам да ровя в чекмеджетата. Премятам през ръцете си листове хартия, които неизвестно защо съм запазил. Ровя из тубички с лепило, чернобели снимки, ненужни документи. Тефтерчета с телефонни номера на хора, от години потънали в забравата, и на които никога не се обаждам. Празни кутийки и пликове, кламери, тетрадки, касети, жълти изрезки от вестници, стари писма на хора, които обичах. Прах и спомени.

Внезапното усърдие, с което бъркам в чекмеджетата е привидно безсмислено. Знам защо го правя. Опитвам се намеря нещо, което безвъзвратно съм загубил - миналото. То е като лутане в черен тунел, без никаква светлина в края. Мълчаливо свивам рамене и се оставям на милостта на вечният победител - Времето.

Чекмеджето се затваря и миналото ми изчезва. Свършено е.