автор: Obgru6tane

Седеше там. На ръба на разсъдъка си, на ръба на живота си, на ръба на жилищния си блок. Халюцинираше и почти го съзнаваше, за миг дори видя да се разхожда за ръка с нея долу, по тротоара под себе си.
За секунди това видение или спомен, какво значение има названието, го накра да се усмихне. Сигурно най-сетне са вече заедно, иначе тя не би била там с него, не би държала ръката му. Но тя не бе при него, той не я усещаше, огледа се, нямаше я, ако тя беше тук нали щеше да му предложи да скочат заедно, пък и той не можеше да бъде долу на тротоара и тук, на 12 етажа разстояние от там. Боже мой, усмихна се той, днес е пълно с какви ли не прахчета, разноцветни таблетки и какво ли още не, които да ти помагат да губиш разсъдака си, но сигирно всички и не само аз, нямаме интерес да останем трезвени, продължи да размишлява той, защото в тоя миг не мога да се сетя за нито един медикамент, дето да има обратния ефект.
Сети се и за друго. Когато го откриеха със забавно разпръснат мозък на всички страни там долу, сигурно щяха да се качат горе. Но тук горе нямаше да открият нищо, което да ги наведе на мисълта, че е паднал случайно някак си… Примерно можеха да решат, че се е качил да изпуши цигара. Всеки от фасовете по тротоара долу можеше да е негов, той не ги откриваше от тая височина, ама не можеше да няма и един, когато всичките му съседи пушеха, а той така се нуждаеше от помощта на никому непотребните им фасове. "Да, фасовете са долу, запалката е в джоба ми"… Но в джоба си не откри запалка. Ще да е останала в нас, каза си. Протегна ръка, тя стоеше в кухнятя на рафта срещу него, смешна и жълтеникава, но не можеше да я стигне, протегна се още малко и …загуби равновесие. Там, на ръба на разсъда си, на ръба на живота си, на ръба на жилищния си блок. Беше забравил къде се намира в момента, пък и кой не би се объркал, до преди секунда рафта бе току пред него. Както и да, нямаше да тръгне от тук за там, за тротоара, така бързо, трябваше да обмисли милсите си по пътя надолу. Нали падайки, човек вижда целия си живот като на кино лента и пада ли пада, майнта им на ония смешни формули, дето пресмятат времето на падане, то е винаги различно, зависи от споемните които помниш, реши той.
Но вече поне бе планирал всичко след удара с паважа. Щеше да се превърне в дух и да кражи навсякъде, където му се приискаше, всъщност това бе причината да седи тук сега - на ръба на разсъдъка си, на ръба на живота си, на ръба на жилищния си блок. Като дух щеше да има таква свобода…И щеше да се възползва от нея максимално. Тя щеше да го заведе при нея. Щеше да я гледа всяка сутрин, тя често спеше гола, бе така красива сред чаршафите… А един път в месеца без всякаква последователност и умереност, както се оплакваше тя, щеше да я гледа как се събужда с окървавени бедра, щеше да докосва капчиците кръв, които оставаха след нея, докато тичаше към банята, винаги си бе представял как облизва пръста си след това… После щеше да я наблюдава под душа, да гледа как на струйки водата се стичаше по гърдите й, да й завидиш на тая вода. Щеше в мислите си на призрак след това да попива водата от тялото й с любимата й хавлиена кърпа. Полсе тя, бързайки, щеше да се облича, да тича към работа… А когато един ден се влюбеше, той щеше да застане най-отпред в свадбената зала. Руменината по бузите й, притеснената й усмивка, неловката й целувка, начина по който щеше да се притисне в съпруга си след това, всичко това като че го бе виждал….Дори си представяше когато двамата съпрузи се любеха. Искаше да излизва всяка капчица по нея, докато другия влизаше и излизаше от нея, това му бе любимо от край време… А когато заченеше, щеше да взлиза в утробата й и да гледа как се развива детенцето й, щеше да му разправя приказки, да гледа как бавно се оформят пръстчетата му и да си преставя, че ще му бъде братче, рожба нейна, обичана и прегръщана с цялата любов, на която е способна една майка… Дали беше възможно да се прероди в детето й? Щеше да попита някого, след като скочеше. Но и да не позволяха, той имаше и други планове…Да я гледа как го кърми или как го храни с малка лъжичка, усмивките й, когато то изрича "мамо", първият му ден в училище, първите бръчици по кожата й, дори с тях тя щеше да бъде все така приказна… Щеше да е до нея, когато се криеше с любовниците си, когато готвеше по семейните празници, когато остаряваше, когато умираше… И когато и това се случеше, щеше да й прошепне "обичам те", така както винаги е искал да й го каже и го е правил в сънищата си… Макар и да не се бе усмелил да го стори приживе, щеше да поправи тази грешка, посвещавайки цяла една вечност на тайното си признание. Душите им щяха да бродят из улици и небесни простори, той щеше да я доведе тук, да й разкаже какво е мислил докато е падал надолу, тоест какво ще мисли след малко… О, да, тогава живота щеше да бъде савършен или смъртта, той не знаеше как точно ще се казва това… Важното беше да сподели вечността. С нея. С Нея.
Усети хладен полъх и тръпки побиха тялото му. Тук горе застудяваше. Излизаше от вцепенението си. Трябваше да действа сега. Иначе след още малко мечти щеше да възвърне трезвеността си и да осъзнае, че това, което с насълзени очи си преставяше сега, никога нямаше да се случи с него.
А света долу нищо не подозираше. Съседите му пушека по терасите, осигуряващи много фасове за улики, но никой от тях не се сещаше да му донесе запалка. А той седеше там.
Там. На ръба на разсъдъка си, на ръба на живота си, на ръба на жилищния си блок.