автор: whitetomcat

Не можеше да се каже, че двамата бяха "стиснати"; не, просто от малки бяха приучени на спестовност; бяха от хората, които никога не хвърлят хляб, дори и трохите събираха за кокошките: в малка найлонова кесийка, и понеже нямаха кокошки, даваха я на дъщеря си да я занесе на съседите.
Не отиваха сами, защото вече вървяха трудно и никъде не излизаха, с покупките се занимаваше момичето. Радваха се, че животът е спокоен и евтин, че пенсийките стигаха за всичко, както преди десетина години. Вечер пийваха прокиснало вино и машинално гледаха телевизия, но рядко дочакваха края на филма; за дъщеря си още не се безпокояха, че няма да се омъжи. Когато можаха да си я родят, твърде късно, за съжаление, твърде късно, вече се бяха примирили с мисълта, че едва ли ще дочакат внуци; тя им беше достатъчна, продължаваха да гледат на нея като на дете. Поизучили я бяха, е, не кой знае докъде, но при този спокоен и евтин живот една гимназия стигаше за жена. Вечер я чакаха с нетърпение, защото, освен нея, не виждаха никого. И преди нямаха много приятели, а сега от познатите им повечето не бяха живи. Тя беше единствената им връзка със света; новините по телевизора им бяха скучни, защото не ги разбираха и не знаеха нищо за страните, където хората продължаваха да се избиват. Но това не ги интересуваше, осъзнаваха, че винаги е било така и така ще бъде; по-важно беше, че щерка им наследи тяхната скромност и пестеливост; често им готвеше постничко, обличаше се съвсем прилично и двамата не можеха да се начудят как наглед най-обикновени, дрехите й всъщност бяха много красиви. Също и дребните подаръци, които навремени им правеше, в тях нямаще нищо крещящо и скъпо, а бяха хубави; най-драго им беше, че тя, също като тях, години наред след вечеря вземаше молива и пресмяташе за какво колко е дала, какво още трябва да се купи я за зимата, я за пролетта, и нали си беше скромна, парите винаги стигаха и дори оставаше по нещичко да сбира чеиз. Бяха щастливи да я гледат как слага след всяко ядене трохите в найлоновата кесийка, като тръгне сутринта за работа, да ги даде на съседите за кокошките ( а тя всъщност ги хвърляше, щом се поотдалечеше от къщи ); за тях земята беше рай.
Дъщеря им от десет години ги лъжеше, че всичко е поне два пъти по-евтино, отколкото наистина беше.

Изглежда не можеха един без друг, щом се поминаха почти едновременно. Осем години по-късно дъщеричката й стана на седем и тя вече се осмеляваше да я праща сама на училище. Радваше я свободният половин час, преди да се върне детето, а малко по-късно и мъжът й от работа. Успокояваше я доволният му поглед към вечерята, сготвена с най-евтиното от зеленчуковия и бакалията. Хапваха мълчаливо и додето момиченцето се върнеше от игра, почиваха след трудния ден все така без да продумат, отпуснати в червоядените столове. Кабелна телевизия не им трябваше, а и другата гледаха само от дъжд на вятър. Понякога, преди да постели, намираха по две-три укорни думи за нехранимайковците, дето трошаха луди пари по коли и бензини. Най-дълго разговаряха под юргана - за лошия късмет да не са от село и да не могат точно да преценят какво е по-добре да завъдят, свине или телета. Рядко се любеха. Когато той захъркваше леко, тя обикновено не се беше още унесла. В просъница мислеше колко е добре да живее все в този дом, където нищо не е променяно от години; все с този мъж, който не слага в устата си капка; и като се върне, всичко да й е спокойно и добре познато. И такава дъщеричка да има, която събира вечер трохите в найлоновата кесийка - да ги отнесе на съседите за кокошките.
Но детето ги хвърляше, щом се поотдалечеше от къщи.