Не, не си малко дете...
като изключим шоколадчето,
което тайно си пуснал във кошничката
и неумението ти да танцуваш валс,
не усещаш пулса на възрастта
под тънката линия на живота.
Сутрин когато бавно вдигаш щорите,
слънчев лъч се заплита в пердето
и залюлява ъглите на стаята, където
малки паячета по тъмно оплели мрежички
по сребърна нишка безшумно се спускат надолу
и се усещаш някак безтегловен някъде
между реалността и съня
и търсиш оная действителност в която
цветята разтварят най-безболезнено цветовете си.
Не те дразни ежедневието,
/отдавна се носиш по течението/
но така и не свикна с високите гласове
и изтърбушените възглавници
и с цялото това безумие на постоянството,
когато неудобните столове
забиват твърди облегалки в гърба ти,
а на теб ти се иска да летиш въпреки болката.
Тогава си спомняш за малките врабчета,
които всяка сутрин любопитно надничат в стаята
и запечатват всяка твоя стъпка отвъд решетките.
Песента им вече не е тъжна
откакто си имат импровизирана къщичка
и навярно някой ден ще те приемат
във врабчото си ято,
но сега е още много рано за летене, докато
твърдата основа на земята все още те привлича.