автор: Freya

Няма по-самотен град,
нито по-нещастна есен,
разпиляла по площада
най-оплакваните кестени.
Вечер няма по-мъглива,
във която да съм боса
и безшумно да убивам
всички хленчещи въпроси,
дето ражда тишината.
А се чувствам много лоша,
че се ровя из душата ти
и ще мога малко още
за съня ти да се боря –
вече, знаеш, ме задавя
тая есенна умора.
Казах, че не се предавам,
но тогава беше лято –
зная, има си сезон
всяка битка, във която
част от мен ще се отрони.
И нащърбена ще бъда,
толкова не-идеална,
щом от мене те пропъдя...
Всичко в мене ще е кално
след поредния потоп –
лодката ми се разпада,
тъжно и заспало хлопа.
Ще я изгоря на клада!
(Може би ако веднъж
най-накрая се удавя,
утре, в есенния дъжд...
...може би ще те оставя...)