автор: bROkO

нося
полувтвърдената маска
от полуусвоени обноски,

която заравнява лицето ми
полека отвътре;
тя е всичко отнето,
тя е самотните утрини..

всеки път да отваряш очите си,
всеки път питайки се..

очи, напоени със загуба
и онова,
което минава за мен
докато съм на работа.

здравословна застиналост.
тишината отвътре.
какво беше "милост"?
курвенско целомъдрие.

[..]

разпознай
в мен
умората,
утаена
на дъното;
една
мъничка
точка,
ей-там..

изиграй
коза си,
всякакви
са минавали,
никой
не е
останал
и съм
сам,
"когато
съм сам"..

всъщност,
едва ли
ще видиш
нещо.
нещо си.
просто нещо..

всъщност,
едва ли
ще има
значение,
когато
почне
да ти
става
горещо.

[..]

помисли
преди
просто да
тръгнеш.

но ти
не помисли.

наранената гордост
и
all
that
shit,
сигурно..

а на мен
ми се гади
вече от
глупости,
плоски думи,
и другото.
седим
като изтукани,
няма
общуване.

и за какво ни е,
казваш
виждам го
в погледа ти,
виждам го
в жестовете,
ти ме презираш,
може би
малко
ме съжаляваш,

но кажи,
какво
да направя
след всичко това?
кажи ми
как да забравя?