автор: dihanie

~Не много кратко встъпление за писането изобщо; без край ~

Отворих чекмеджето.
Потърсих последния недописан разказ. Все тъй спирам по средата. Живота ми е в тия хартийки. Всяка мисъл, която си заслужава да я види белия свят е прибрана. И като гледам брошурите, билетите от театри, поздравителни картички, тефтери с набелязани автори, музика... не зная да се смея ли, да плача ли.
Паля си любимата свещ.
Веднъж ми казаха - много хубавичко пишеш, ама всичко им смилаш. Остави хората да се лутат и накрая ги зашлеви със своя край.
Защото в края наистина преценяваш, откриваш ли себе си в написаното и защо всъщност четеш. Знаете ли моите най-любими ми реакции след четене? - или да ми е увиснало ченето и да съм занемяла, или да се усмихвам с крайчеца на устата си. Второто е белег, че съм се открила вътре.
Когато ходите на гости, забелязвали ли сте междумебелните пространства? Между секцията и кушетката ми е дъската за рисуване..Но като цяло това е бюро загубени вещи. Ако не те мързи, погледни зад раклата.
Най-лесно всичко излишно се побира в чекмеджето. Но в едно от всичките разбрах, че складирам себе си. И един ден какво ли ще си кажат като го отворят външни хора?
А точно в тоя момент.. прибирам и това в чекмеджето...за да не се изгуби, но и да не си спомня.