автор: wert

Един прошарен мъж на средна възраст стоеше прав близо до пейката ми и се озърташе.
Държеше розова бебешка шапка.
"Извинете, да сте виждали дъщеря ми?"
"Как изглежда?"
"Ами дребна, гърбава и сляпа."
Огледах се.
Наоколо беше пълно с дребни, гърбави и слепи дъщери.
"Не." - казах.
Той продължи да се върти около пейката ми с шапката в ръка. Сякаш не беше притеснен, но все пак длъжен да стои там, докато тя се появи.
Аз си пушех и се наслаждавах на фалшивото свирене на трима дядовци - един на акордеон, един на арфа и един на тревичка между устните. Последният явно беше солист. Дребните, гърбави и слепи дъщери танцуваха около тях по нервите на прошарените си бащи.
Самотният мъж все така се озърташе меланхолично. Приближи се и нахлупи на главата ми розовата шапка.
"Розовото не ми отива!" - възпротивих се.
"Така е." - потвърди той.
Допуших цигарата си и тръгнахме. Какво пък значение има, дали цветът ми отива. Нали съм сляпа.