автор: jonkata

Приказка за лека нощ. Струва ли си да се слушат бабите? Къде са границите на човешката вяра?

– Бабче, може ли приказка за лека нощ ? – попита Джоди.
– Може, стига, след като заспя, да си останеш в леглото – уморено и някак умолително отвърна възрастната жена. – Каква да бъде: някоя истинска история за моите любимци или вълшебна приказка?
– Разкажи ми нещо за твоите животни – отсече внучката. – А през това време вълшебните приказки да подадат жалба до тате в съда, за да си сменят името.

Баба Ези започна да разказва случката за красивия сън на Следобедния заек
– За мен ли е цялото това щастие? – питаше се заекът, изтегнал се в една зеленчукова градина, която беше родила толкова много зеленчук, че се чудеше къде ще го продава.
– Ц-ц-ц… – цъкаше градината. Колко богата реколта! Какво ще правя с толкова много моркови, чушки и зеле? Как ще осигуря на всички домове и добри стопани? Какво ще стане с децата ми? – звучно цъкайки, нареждаше зеленчуковата градина.
Следобедния заек , както вече ви казахме, се бе излегнал в най-красивия край на градината, под дебелата сянка на едно младо дръвче и естествено чу жалните напеви на вайкащата се градина.
– Не разбирам за какви домове и стопани се е загрижила тази градина. Да е вчерашна - да, но тя не е. Дори и ние, зайците, знаем (да не говорим за хората), че това не е проблем на тези, които създават благата, а на онези, които ще ги ползват – размишляваше Следобедния.
От една страна, това си беше огромно постижение за него, защото (пропуснах да ви кажа) събитието се отразяваше от сутрешния блок на вчерашния вестник. От друга страна, толкова стройни сутрешни мисли у следобеден заек си е направо чудо. От трета - зеленчуковите градини не разбираха нищо от маркетинг. Да я питаш нашата нова познайница защо си блъска главата над такива въпроси! Но аз не я попитах, защото знаех, че тя не може да даде смислен отговор, и това ще си бъде чисто губене на време.
– Не плачете, уважаема госпожо. Успокойте се , защото, въпреки огромното ми уважение към Вас, като към моя майка, смея да отбележа, че се съмнявам силно въпросите, над които си блъскате главата, да са от Вашата компетентност, още по-малко – Ваша отговорност… – опитваше се да успокои Зеленчуковата Следобедния, когато брилянтната му реч бе грубо прекъсната от изблиците на гняв и болка на страдащата.
– Ти пък кой си? – изкрещя Зеленчуковата и даде следващия залп. – Като гледам как си се изтегнал под това дърво, мисля си - не ще да си от зеленчуково потекло. Ако разсъжденията ми са верни, ти не си израснал на това място, следователно си се насадил. Не копаеш, не садиш, не поливаш, само ядеш… и изобщо какво си мислите, че прави Ваше хрантутническо величие, че даже си позволява и да обижда – не спираше градината. Това, че ядеш моите рожби, не те прави мой син, а по-скоро самонатрапил се хрантутник. А напъните ти да обсъждаш майчинските ми грижи и отговорности, са си живо нахалство.
И ако до една минута не се махнеш …
Заекът имаше толкова много въпроси, обяснения и възражения, които искаше да зададе,обясни и възрази на Зеленчуковата, че докато се мъчеше да подреди мислите си и се чудеше с какво да започне и откъде да го подхване, силен грохот го изтръгна от дебрите на зеленчуковия му сън. Този внезапен шум, не само му попречи да си подреди мислите, въпросите и възраженията, ами предизвика ново, още по-голямо объркване в малката му заешка глава.
– Какво е това? К-къде съм? Сам ли съм? Кое време е? – питаше се заекът и питанките му нямаха край.
След като поразбута надвисналите над челото си питанки, той разтърка очи, поогледа се, стана от мекото си-и …
– Бабо! – Джоди тихичко подкани баба си да продължи.
– … лег-ло-о, и …
– Бабо, не задрямвай! – подвикна внучката.
– Не съм задрямала, ами забравих докъде бях стигнала – заоправдава се баба й и се опита да довърши приказката. – И - и … излезе навън, за да си напръска лицето с вода..
Не подвиквайте повече нито на бабата, нито на внучката й, защото и двете заспаха, а и това беше краят на историйката на Баба Ези.