автор: Heretic

Бягайки от гробищата чувах демоничния вой на нощните псета. Не исках да съм част от тяхната
вечеря. А сега накъде?
Шепнещ глас(Крейв): Следвай белия заек и няма да сгрешиш.
Лудешкият му смях смрази ума ми.

- Не наистина накъде - това попитах стигнах ли на един порутен коларски път. Боже трябва
да спра да говоря на глас. Този навик може да ми създаде доста проблеми.
Крейв: Обикновените кучета се боят от теб, така че от тях няма защо да се плашиш, но
виж онези, които обитават прокълнати места... от тях не мога да те спася, но...
- Попитах те "накъде" тъпако - този глас вътре в мен, наистина понякога ме плаши. Не знам
дали да чувам гласове и да виждам техните образи в огледалата е нормално, но те, като че
ли ми помагат... не знам.
Демоничната Селена: Тръгни по този стар коларски път.
- И каква е целта?
Демоничната Селена: Тъй като си преследвана, в това забутано село Крива съдба, в което
ще попаднеш никой няма да ти обърне внимание...
- Аз искам да живея един нормален живот - проплаках аз. Много неща ми се бяха насъбрали
напоследък. Толкова ли много искам?
Крейв: Селена ти не си нормална. Ти никога няма да бъдеш нормална... Наречи го съдба,
проклятие, но истината е такава. Ти още от дете не беше нормална. Ти си просто едно
лудо момиче.
- Защо ми говориш така - разревах се, не мога да понасям тази обида. - Мислех, че сме
приятели...
Крейв: Да приятели сме, но това не променя факта, който споменах. А в това село се
намира един стар врач на име Стою. Ходила си при него да лекува страховете ти.
Не си спомням това. Толкова неща не си спомням. Но ще отида при този човек. Небето беше
кърваво червено... обичам такива изгреви... о, да... колко само ги обичам...
Някъде в следобедните часове стигнах до това село Крива съдба. Село като село. Без
никакъв религиозен храм. Това като, че ли е единственото хубаво нещо в това село. Наоколо
цари пълна мизерия. Жълтеникавото слънце се показа иззад тъмно сивите облаци и освети
болезнената атмосфера наоколо. Срещнах една сбръчкана(не наистина имаше доста бръчки)
бабичка, която беше седнала на една пейка, сложена до стената на една полу-порутена
оранжева къщичка. Бабичката със забрадката играеше с един крив ръждясал нож. Изведнъж
проговори с пискливия си отвратителен глас:
- Този нож днес ще забия на един ковчег в гроб. Кяв-кяв... о, да... ще го забия и него
ще го заболи...
Избягах от бабичката. Косата ми дълга до брадичката се развя от вятъра, след което
полепна по мазното ми потно чело. Бях чувала за този метод на проклятие още, когато
бях малко дете.
Попитах един старец, къде е врачът Стою. Той ми посочи една черна дървена къщичка сложена
в един тревист хълм. Тръгнах натам.
Почуках пет пъти на потъмнялата дървена врата. От вътре се чу една ругатня по адрес на
майка ми, но вратата се отвори. Показа се един висок мургав човек с дълги мустаци и
разпокъсан елек. След като ме видя, изглежда ме позна(сигурно заради виолетовите очи).
- О, Селена - усмихна се той. - Никога не съм си представял, че ще дойдеш при мен. Но
не стой навън... влез де, влез.
След като седнах на леглото, което той ми посочи, излях всичката си мъка. Той кимаше
замислено. А после ми предложи, да му стана чирачка. Аз се съгласих, защото това бе
шансът ми за нормален живот.
И ей ме на чирачката на врач Стою. Уча неговия занаят. Гласовете до един момент отслабнаха,
а после съвсем спряха. Аз съм нормална!
************************************************

Шепнещ глас: Селена... Селена... Лудата ти главица съм сигерен, че ме чува... чака те беда
мила...