автор: dara33

Не заплаквам, когато те няма на прага.
Не заплаквам, когато стените ме гледат
с тъжни очи...
не заплаквам сама в тишината
не заплаквам, когато боли...

Аз не плача!
Просто нямам сълзи.
И самички сме с бялата стая.
Снижава се леко таванът над мене,
може би той топлина ще ми дава.
Аз не плача. Уморена присядам на пода.
Ровя болки, ужким отдавна забравени.
Очите си леко притварям, и чакам тихо таванът
да падне, нека той топлина да ми дава.
Не, не, не плача...само стените със своите
тъжни очи гледат ме някак изплашено
просто, защото не плача.

Те се трогват от моите болки и ме галят
с ледени пръсти:
-Поспри, хайде поне сълза отрони...

Не заплаквам. Свършиха вече сълзите.