автор: infinity

... сънува зелена любов.

По-зелена от собственото ми време. Толкова несподелена,
колкото да обикнеш себе си в нечии най- смели представи.
Има дълги, изящни пръсти.
Почти като на Ед, който прерязва лунни вени
над изситиналия си роял. Нощите с любим цвят
целува с по- хладни устни.

Всяка пролет подарявам на думите му кутийка с пастели.
Всяка зима ми липсва синьо. Никога не рисуват. Само дишат,
а листата им, по- просторни от длани на тайнствен любовник,
отлитат.

С корени пратени до върховете на непозната галактика, свети.
После ги изтласква обратно неонови. Бог на виверите.
С глас на гангски приток сплита сокове - златен санскрит
върху лоното на неродени още
митове.
Може да плаче като влюбен до смърт хлапак
и да се усмихва като мъж, поделян с луни, реки, сезони,
жени.

Дървото пред прозореца на Ноември е израстнало по- живо от полъх,
разхубавяващ до неузнаваемост перата на напускащите го.
Когато заспива е по- тъжно от гвоздей,
забит във верандата на останалия да чака. И си отива невидимо
като вятър.

Единадесетият час, облегнат на рамото ми, кърпи сърце с разстояния.

Има абоносов скелет и части небе по лицето си.
От високото чело до скритите синьозелени морета
покълват звездите му.

Светло-разчетена бездна, в която се срещам отсечена.