автор: mastilo

Като изоставен старец
всяка вечер се храни сам,
самец, прогонен от стадото.
Сутрин се буди чаровен,
призраците са нахранени,
топли, голи и с белези,
като отпечатък от пръстен
на безимения й пръст,
запечатал лятото
на щедро фламенко.
С опакото на дланта изстрива
избилата ръжда на спомена,
като подвижни пясъци
лехите на челото потръпват,
влажнеят недрата му,
захранват очите и гърлото,
поят изпръхналите устни,
облизано дихание, въздишка, шепот:
"Ще се родя за да те срещна пак.
Ще се родя за да пропадна...
пак... ".