автор: perlitta

Не искам да сядам на черните столове
на пътеката нека стоя.
Сякаш в рейс отпътуват седящите в залата
свити, черни, преглътнати, сухи лица...

Под ранните лампи жени ноемврийски
полузабелязано трият сълзи
и говорят с мъжете, приведени ниско,
за мъртвеца, талантът му и изтеклите дни.

Как не искам да сядам на черните столове,
на стената подпряна стоя
и усещам как тръгват, оплаквайки мъртвия,
с разни речи красиви към близката смърт.

Остаряват под лампите и се свиват в столовете,
всеки в този момент насаме със смъртта,
и стърчаща глупашки извън тяхната скръб,
автобусът потеглил не ще мога да спра...