Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 449
ХуЛитери: 3
Всичко: 452

Онлайн сега:
:: steelsoul
:: marisiema
:: mariq-desislava

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифта''Силата на Огпарда'' - Първа глава
раздел: Фантастика
автор: Elayne

"В името на Върховната богиня Срютга, и с благословията на Вослек - Повелителя на войната, нека тези деца намерят пътя към жиос!"

Кримхилде Нухклама Вожакув
Жарийван-Облоли
896 години преди Смъртта
"Сила на Огпард"

Червено за три дни
Глава първа


- Анмеа, огпардите да те вземат дано, ставай! - разкрещя се Анаролан, докато влизаше в стаята ми
Мина ми през ума да се завия през глава и да й кажа да се маха, но това беше грешка, която можеше да допусне само някой кръгъл глупак. Анаролан не позволяваше да я пренебрегват, а дори и стадо морвали не беше в състояние да я накара да отстъпи и с една крачка отнякъде, след като тя беше решила да остане там. Не, морвалите ще трябва да се съобразят с нейното решение, а ако искат да избият целия град, ще трябва да я заобиколят. Най-лошото беше, че никой във въпросния град нямаше да се изненада ако го сторят.
- Какво искаш, Ан?! - с досада я попитах аз без да отварям очите си
Момичето изсумтя и се хвърли на леглото, направо върху мен
- Ох! - това беше единствения звук, който издадох, защото просто не разполагах с повече въздух
Само дето милата ми приятелка не спря дотук. Хвана ме за ухото, наведе се към него и изкрещя с цяло гърло:
- ДА СТАНЕШ!!
Е, след като ми беше счупила две ребра (най-малко), отнела целия капитал на белите дробове и спукала тъпанчето, всяка средностатистическа нахалница щеше да престане да досажда, но Анаролан не беше просто нахалница! Не, тя никога не беше просто нещо! Продължи да ме ръга с лакти, докато не си отворих проклетите очи и не я помолих учтиво с мимика да стане от мен.
След като скочи от леглото, обаче, не си затвори устата - тя никога не си затваряше устата!
- Не мога да те разбера! Как може да спиш в такъв ден, морвал да те глътне дано! Аз съм на крак от два часа!
Погледнах я накриво, докато отмятах завивките от себе си
- Обикновените хора имат нужда от сън, Ан!
Тя отново изсумтя:
- Та теб ако те остави човек и живота си ще проспиш..! - последната пауза ясно подчертаваше либсата на ругатня, а Анаролан беше ходеща енциклопедия на тази тема. Чудно как едно дванадесетгодишно момиче ругае повече от сбръчканите стогодишни клюкарки сред Вожашлен
Прехапах си езика - когато най-добрата ти приятелка беше като Анаролан, ти се налагаше притеснително често да правиш това - и се заех с пресложната задача да си намеря зеления чорап, който май бях оставила под леглото.... но го нямаше...
- Хайде по-бързо де! - затупка с крак Ан - Сигурно местата най-отпред вече са заети!!
Вдигнах въпросително вежда. Какви места ги бълнуваше тая?
- Ох, ама ти нищо ли не чуваш бе човек?! - с отчаян глас и вдигнати към небето очи ме попита тя - Снощи го обявиха. След половин-един час ще се бият Смаграда и Центрония! "За славата на своите Превоуми" така казват, но на всички е ясно, че се бият за Мрихан - онзи там хубавичкия лечител... къщата му е в кварталите около Градските стени.
Изсумтях. Всички знаели?! Едва ли някой беше в състояние да си пъха повече носа в работите на другите от Анаролан.Много хора в столицата я предупреждаваха, че скоро нямало да има какво къде да си вре, но ако някой хванеше Анаролан да си пъха въпросния нос в нещата му, тя щеше така да го скастри, че той да не смее очичките си от земята да вдигне. И старите клюкарки не знаеха повече от милата ми приятелка. Понякога имах чувството, че цяла нощ не е спала, за да научи някоя нова... "любопитна новина", както го наричаше тя
- Цялата работа е страшно сложна... - замисли се Анаролан - И двете противнички са много добри Вожашлен и вече запълват петия си колан! Да не говорим, че са директорки и учителки в два от най-престижните Превоуми! Изучили са над петдесетхиляди Вожашлен.... Но все пак бих заложила на нашата директорка. Всички знаят, че Центрония си счупи крака в час преди два месеца. Тя отказва да признае, че има някаква причина вече да не може да ходи, но нейния лечетел не е обявен... тя никога не си признава, когато се лекува... бих предположила, че е бил някой млад Жудуклама или най-много - Жудумис, който не си и свършил добре работата...
Докато ме информираха за "най-любопитните новини" от града, аз успях да се облека (зелена блуза с къс ръкав, тесни панталонки и ниски ботуши - това беше всекидневното облекло на ученичките от Превоума на Смаграда (а ние с Анаролан бяхме сред тях)). Дори си поприбрах оттук-оттам стаята и мама нямаше да се оплаква, че заради "този отвратителен боклук" не може да различи леглото от земята. Впрочем стаята ми беше много уютна. Стените бяха в млечножълто. Леглото стоеше на стената срещу вратата. Отляво беше прозореца, а под него - бюрото ми. Имаше и гардероб отстрани.
А Анаролан продължаваше да говори - тя никога не спираше да говори!
- Разбира се, това не е всичко! След дуела ще се съберат...
- Хайде готова съм! - съобщих аз само, за да прекъсна "клюкарския новинарник", както често го наричах... наум
Ан махна с ръка
- Време беше! Трябва да си определиш точен час за ставане! Не може така!
- Ама аз съм си определила! - престорено се възмутих
-Да бе! Други вицове зна'йш ли?! - усмихна се Анаролан с изражение тип "добър опит"
- Да, Ан, определила съм си! - възразих язвително аз - Когато се наспя!!
Докато минавахме покрай стаята на нашите дочух, че вътре някой похърква... колко ли рано ме беше събудила Анаролан?
Все едно.... входната врата се намираше в другия край на оцветения в бежаво коридор и скоро се намерихме на улицата.
Като цяло можеше да се каже, че не е толкова рано, колкото си мислех - слънцето вече се подаваше над керемидените покриви на разноцветните къщи. Улицата беше калдаръмена и широка - все пак се намираше доста близо до Големия площад. Обикновено я изпълваха търговски сергии отгоре додолу и едва-едва оставаше място за самите хора. Сега обаче беше пусто. Все пак нормалните, необезпокоявани от Анаролан хора, още похъркваха скрити под топлите завивки.
Поехме нагоре по улицата, като отвреме навреме потичвахме - Ан много държеше да заеме първия ред и заплашваше, че ако не успее „ще ми срита мързеливия задник".... все едно!

~ * ~ * ~ * ~ * ~ * ~

Когато наближихме площада нямаше как да не забелечим единсвените живи същества на него. Бързо се скрихме зад една къща на ъгъла на улицата и се спогледахме нацупено.
Площадът беше... огромен е най-точната дума. Като всички главни улици, той беше калдаръмен. От всички страни в почти плътен кръг го ограждаха търговски центъри, банки, шивашки дюкяни, ханове, кръчми и пр., като оставяха съвсем тесни процепи, колкото да можеш да преминеш от улицата на площада. Три момичета седяха точно на входа на Великия колизеум, който се намираше в центъра на калдаръмения обръч, и явно чакаха някого, защото се оглеждаха във всички посоки. Аз и Анаролан знаехме кои са и кого търсят, а това не ни правеше много щастливи. Казваха се Лийнди, Блайне и Кримческа. Тези момичета бяха възхитени (както много други хора) от интересната натура на Ан и постоянно я имитираха, като си мислеха, че таха ще се сприятелят с нея. Мен ме мразеха, защото вече го бях сторила, а според тяхните стандарти не го заслужавах. Аз не им отстъпвах с неприрязанта си - бяха много досадни и жалки - .., а Анаролан... Е, тя имаше по-интересни причини.
Моята мила приятелка имаше изключителния талант да запълва пространството около себе си с натрапчиво усещане за ... присъствие. Това беше най-точното описание. Все едно... Анаролан беше силна натура. Тя винаги отстояваше мнението си и не се срамуваше да го сподели гръмогласно с всички.Ако утре решеше, че някоя жена е тъпа крава, щеше да отиде и да й го каже, без да й пука дали пред нея седи Вожашлен с един огпардски нокът на татуировката или самата Вожакув. Анаролан обичаше силните характери, защото самата тя бе такъв. За нея не беше важно защо се бориш, дали целите ти са благородни или егоистични, дали си прав или не, за приятелката ми беше важна самата борба - това, че имаш силата да я водиш и да отстояваш своята позиция. Ан мразеше хора, които бягаха от бойното поле или си търсеха някой да ги закриля. Според нея именно това правеха Лийнди, Кримческа и Блайне....
Те седяха в пози, които въпреки, че бяха несполучливо направени, страшно напомняха на позите на Анаролан
- Аз така ли се гъзя? - попита приятелката ми тихо, докато надничахме зад ъгъла на къщата
- Не, разбира се! - отвърнах й аз и ги загледах с омраза
- Знаеш ли, писна ми от тея! - каза Ан и понечи да излезе от „скривалището" и да отиде при тях. Хванах я за ръката и я дръпнах назад
- Чакай тук! - намигнах й дяволито аз и се затичах към Колизеума
Трите квачки ме видяха още когато се показах и се накокошиниха като сритани кокошки. Забелязах и че ме оглеждат сякаш съм скрила Ан в джоба си.
Е, дойде реда на действията, както обичаше да казва учителката ми по математика. Не разбирах защо изобщо ни трябваше тоя предмет... Все едно!
- Здрасти - поздравих ги аз превзето и лигаво - Да сте виждали Анаролан?
- Не сме я виждали! - враждебно отвърна Лийнди
Аз се нацупих уж сърдито
- Когато идвахме насам тя ми разказваше за грандиозното събитие след дуела на Смаграда и Центрония и изведнъж изчезна... малко преди онзи писък
- Какъв писък?! - тревожно ме попита Блайне...
Тея май наистина бяха много тъпи - не очаквах така лесно да се хванат за уловката
Аз вдигнах вежди, сякаш не можех да повярвам на учите си
- Как какъв?! Та целия град говори за него! Не сте ли чули?!
Глупачките се спогледаха, а Кримческа се наежи:
- Чухме, разбира се! - отвърна важно тя, а аз едва не се изсмях - Та казваш преди него Анаролан била изчезнала?
Името го каза едва ли не с благоговение. Подтискайки отново смеха си, аз кимнах
- Да... някъде до хана „Златния жиос" - това последното едва успях да го кажа - сетих се за тоя хан секунда по-рано. Той се намираше близо до нас
Тричките пак се спогледаха, а аз разбрах, че е време да се омета
- Е, щом не сте я виждали - въздъхнах „разочаровано" и се обърнах отново към улицата, откъдето уж бях дошла.
Не беше нужно да виждам протегнатите нагоре в похвала палци на Анаролан, когато отново се озовах зад къщата при нея, за да знам, че Лийнди, Кримческа и Блайне вече ги нямаше при колизеума
- Къде ги прати? - усмихнато попита приятелката ми
- При „Златния жиос"... да те спасяват - изкисках се аз
След като и Анаролан овладя смеха си, забягахме с всички сили към входа на гигантското здание, което впрочем представляваше величествена гледка - цялото от млечнобял мрамор, с всичките му балкони, изваяни сякаш не от камък, а от втвърден плирквен (това беше по-мек от коприна плат, от който се правеха дрехите на Вожашлен. Той сякаш нямаше нишки - все едно гледаш вода, сомо дето е плат). Слънчевите лъчи, проблясващи по гладката повърхност на колизеума, му придаваха божествен блясък, сякаш, за да покажат, че днес тук наистина ще стане нещо необикновено. Струваше си да съм будна само, за да видя това!
Влязохме вътре. Още по-невероятна гледка - високи сводести тавани, огромни зали, и красивоизваяни склубтури, пръснати из тях, караха сърцето да тупти развълнувано и да очаква, едва ли не, самата Върховна Богиня Срютга да прекрачи ей сега прага на колизеума.
Поехме негоре по едно от многобройните мраморни стълбища. Не го изкачихме цялото, разбира се, защото щяхме да излезем на най-горните балкони. Всъщност, само след няколко стъпала свихме надясно през една врата и се озовахме на първия ред от стъпаловидно наредените каменни повърхности, които покриваха разстоянието от „сцената" в подножието до високите балкони.
Анаролан се просна на една от „пейките" и загледа напред заинтригувано, сякаш дуела вече беше започнал. Аз пък настроих съзнанието си за дъъълго чакане. Доколкото познавах Ан, а аз я познавах много добре, щяхме да висим така поне два часа... не, не биваше да я подценявам! Щяхме да чакаме най-малко три часа.

* * * * * * *

Няма какво да овъртам - бях познала. Чакахме цяла вечност, докато всички места бъдат заети. Когато това все пак стана, се обяви и началото на дуела
На „сценаха" излязоха двете противнички. Смаграда беше красива жена, с дълга до глезените черна, тука-таме прошарена със сиво коса. Според слуховете тя никога не я беше рязала, което изискваше от другите още повече увашение. Директорката на нашия Превоум беше силна физически - това се виждаше от далече. Беше облечена като всяка Вожашлен - тъмночервен потник, на който отпред беше изрязана дълга, продълговата и тясна линия, разделяща го на две части, свързани от множество кожени връви. Панталоните бяха впити, а краищата им влизаха в дългите до колената ботуши. На врата си имаше широк кожен медальон, а на кръста - около пет колана. Именно те отличаваха толкова ярко Смаграда като отличен боец, защото бяха почти запълнени с различни на цвят странни и изключетелно дребни камъни камъни (те бяха наредени на три реда на всеки колан, а всяко камъче символизираше участие в битка, взела жертви).
Лицето на Смаграда вдъхваше уважение и създаваше натрабчивото впечатление, че не можеш да въздействаш лесно на тази жена. Носът й беше продълговат и само доизостряше пронизителния поглед на директорката. Веждите й беше леко намръщени, а устните - нацупени. О, не ти трябваше да я имаш за враг!
Центрония не отстъпваше на Смаграда нито по красота, нито по сила, въпреки че и двете неща при нея бяха коренноразлични от тези на първата. Центрония имаше руса коса, дълга поне колкото на Смаграда. Очите й бяха зелени и ясни, но не по-малко пронизателни от черните очи на другата директорка. Веждите й бяха овални, но странно защо това допължаше представата за несъкрушима воля. Беше силна и също запълваше петия си колан - О, това безспорно беше сблъсък на гиганти!
- Заемете местата си - чу се студения глас на Кримхилде Вожакув, който много ме стресна. Тя беше в Жарийван-Облоли нещо като „кралицата" в чуждоземските земи... как не я бях забелязала! Навярно беше единствената жена тук с по-висок ранг (и съответно повече камъни) от тези на дуелиращите се.
О, забравих да спомена за татуировките на противничките. Виж, те ги отличаваха. Тази на Смаграда представляваше три огпардови нокътя, чиито върхове бяха събрани. Имаше по една точка върху два от тях. Това означаваше, че нашата директорка е взела своя жиос някъде към тринадесетгодишна възраст. Бяха много тъмни - значи е било в началото на тринадесетата й година. Двете точки я поставяха в обществената йерархия направо под самата Вожакув. Имаше още една сива точка (не знам как постигаха този цвят при татуировките) малко в страни от ноктите. Виж, тя означаваше нещо съвсем друго. Сивия цвят символизираше силата Цай (времето, но не като климат). Самотната точица представяше Смаграда като Клама. Директорката беше Цайклама. Това означаваше, че чрез своя употон може да контролира времето, но в минимална степен - колкото ако я помолиш да ти изглади някоя друга бръчица. Ние в Жарийван-Облоли не знаехме много за Силата на Употон (или иначе казано - Силата на погледа) - но имаше държави, в които тя се разучаваше много старателно.
Центроние беше друга работа - тя също беше взела своя жиос на тринадесет и седеше точно под самата Вожакув, но за разлика от Смаграда беше много могъща по отношение на Употон. Тя беше Веудоа, т.е имаше властта да подчинява... водата. Това, разбира се, нямаше да има никакво значение ако беше Клама - те въздействатюха само на хора, или Мис - само на живи същества, но Доа - те бяха друга работа и се срещаха изключително рядко... Доа можеха да подчинят всичко около себе си на своя Употон и честно казано това беше зловещо... или щеше да бъде ако в Жарийван-Облоли Употон имаше някакво друго значение или практика, освен лечението, а то се извършваше само от Жудуклама, Жудумис и Жудодоа.
Смаграда и Центрония изпълниха нареждането на Кримхилде Вожакув и заеха местата си една срещу друга
- Ако Смаграда загуби, аз ще изляза срещу Центрония! - заяви ми най-спокойно Анаролан, а аз подскочих
- Ти да не си луда! - просъсках й в отговор - Та тя ще те премаже! Ан, не можеш!
Направо да се учуди човек на моя гений... как можах да го кажа! Ако имаше нещо, което мога да направя, за да съм сигурна, че Анаролан ще влезе в битка с Центрония, ако Смаграда загуби, то това беше да й кажа, че не може да го направи - според Ан нямаше нищо невъзможно!!
- Разсъждавай разумно - подкани ме тя с онзи странен блясък в очите, който означаваше, че е силно въодушевена - Ако Смаги загуби, нашия превоум ще загуби цялия си пресиж! Никоя от другите учителки няма да рискува в дуел с Центрония!
- Затова ти, като една от най-опитните Вожашлен трябва да опиташ, така ли?! - заядливо вметнах аз, макар да знаех, че всичко е загубено
- Започнете, когато сте готови! - беше следващата заповед на Вожакув и давайки основателно оправдание на Анаролан да не отговори, битката започна.
До края на живота си не ще забравя тази гледка! Двете директорки напълно заслужаваха славата си! Публиката едва успяваше да проследи движенията им, но те самите не срещаха никакви трудности в това отношение. Ударите им бяха мълниеносни, реакциите - светкавични! Трудно бих могла да го опиша! Няма дори подходящо стравнение!....
Битката... ако може въобще да се нарече така.. приключи бързо. Явно Анаролан беше познала за крака на Центрония, защото при един иначе лесен скок, чрез който тя трябваше да се изплъзне от жиоса на Смаграда, се строполи на земята под тежеста си.... жиос се заби право в гръхляна й, а нас ни огря да се насладим на чудната гледка. Раната започна да се прогаря, разширява... само след броени минути, през които публиката едва дишаше, от Центрония останаха само няколко кости, малко печено месо и отвратителна течност с неопределен цвят (и неприятния мирис на изгорено, ако трябва да бъдем точни). О, да - това беше гибелното въздействие на жиос - само една драскотина беше достатъчна...
Точно затова огпардите бяха толкова опасни и ужасяващи - всеки от осемте им нокътя беше един тройно по-силен жиос.. ако това не беше достатъчно, за да обърне човек в бяг, то кое беше?
Смаграда се приближи до отвратителните останки и взе камък с тъмносив цвят (това оставаше пък от жиос, когато притежателката му загине). Победителката сложи камъка на колана си и напусна „сцената" през страничната врата
Никой не тръгна да си ходи - нали следваше втората „сензация" на деня, с която Анаролан ми наду главата
- Е,.. не ти се наложи да се биеш с Центрония - усмихнах се облекчено аз, а Ан по-скоро изглеждаше... разочарована
Тогава зад нас се чу мазен глас:
- Да се биеш с Вожашлен ли момиче? За толкова... добра ли се имаш?
Извърнахме глави и видяхме Стамлерийн Вожашлен. Тя беше взела своя жиос едва на седемнадесет години, което автоматично я оставяше на дъното на класацията. Единсвените, с които можеше да се разпорежда бяхме ние - ученичките и Стамлерийн изкарваше върху нас цялата горчика на унижението си.
- Не мисля, че е нечувано ученичка да предизвика Вожашлен! - каза й най-нахално Анаролан - тя не харесваше тази жена и не полагаше най-минимално усилие да го прикрие
Вожашлен сви усни презрително
- Заради своята наглост, Анаролан, ще прекараш тази нощ в търкане на пода у дома! - каза тя студено
Е, аз знаех, че Ан е цапната в устата, но това, което последва не очаквах
- Нямаш право да наказваш, когато и да било, защото, представи си, не ти харесва, че е по-силен от теб! - заяви гордо приятелката ми, а Стамлерийн се накокошини възмутено
- Да ти напомня ли къде се намираш, дете? - изписка тя с ококорени в почтилудост очи - Майка ти не е възпитала у теб поне уважение към Вожашлен! То се вижда, че другото го е пропуснала, но...
Анаролан избухна:
- Я си затваряй въшлясалата уста, кранто тъпа! - скочи от мястото си тя и това окончателно привлече вниманието към нас
Аз лично щях да умра, но погледите на петдесет хиляди Вожашлен и дори на самата Вожакув, не можеха да затворят устата на Анаролан, когато тя е решила да каже мнението си за някого
- Това, че си най-слабата сред Вожашлен не е мой проблем, смотана гъско! След като си достатъчно жалка, за да се опитваш да си го изкарваш пред ученичките, мисля че си го заслужаваш!!
Всички я загледаха ужасено и най-вече - обвинително. Знаех, че това ще ни струва скъпо... но, в името на Срютга, Анаролан беше права! Какво й бяхме виновни на Стамлерийн ние, че нея всички я мачкаха?
- Достатъчно! - нареди хладно Кримхилде, когато Анаролан отвори уста да каже още нещо.... Велики огпарде! Самата Вожакув!!! - Боя се, че наказанието ви и без още приказки ще е тежко, деца!
Не можех да повярвам!
- Наказание, Кримхилде Вожакув? - опулих се аз - Та...
Тя вдигна властно ръка и аз неволно млъкнах.... но едно махване да затвори устата на Анаролан? По-скоро бих повярвала, че всешай е проговорил
- Та това е нечестно! - заяви Ан и думите й прозвучаха доста... детински
Около нас жените зашепаха възмутено
-Няма значение, Анаролан! - студено й каза една Вожашлен вляво от Кримхилде, чието име не знаех - В спор с ученичка Вожакув винаги са прави! Независимо от истината! А като се добави и тона ти....
Изпълни ме гняв! Та значи Вожашлен винаги били прави? Ха!
- Да не би да сме длъжни да търпим да се заяждат с нас, защото, представете си, не били в настроение! - извиках аз, а Ан кимна съгласно. В очите й се четеше, че я е обладала същата ярост. Нещо повече - погледа й блестеше така заплашително, че дори някои от „винаги правите" Вожашлен свеждаха очи щом се вторачеше в тях
Това, разбира се, ги настройваше допълнително срещу нас
- Ще ви мачкат, докато не вземете своя жиос! - хладно процеди през зъби друга безименна за мен жена - Работата на една ученичка е да бъде мачкана, докато не стане Вожашлен!! Колкото по-бързо свикнете с мисълта, толкова по-добре за вас! Сега по-добре млъкнете преди да сте си изпросили нещо повече от наказание
Вожашлен зашепнаха одобрително
Само дето аз не бях много доволна - идеше ми да крещя! Значи аз бях прах по обувките им?! Значи, когато получа жиос ще стана... по-мъдра?! Дотогава щяха да ме тъпчат като насекомо?! Не, нямах такива планове за бъдещето! Гнева, който ме обхващаше едва ли можеше да се опише... беше просто всеобхващащ, гореше вътре в мен и имах чувството, че ще се пръсна, ако се опитам да го задържа... и не се опитах - той се промени... превърна се в... жар, желание, копнеж... в главата ми се оформи кинжал... острието му беше змиевидно извито, а на дръжката му имаше камък... изведнъж кинжала изчезна - потъна в съзнанието ми... хората около мен заахкаха...
Всички ме гледаха с широко отворени очи.. мен и Анаролан. Погледнах към Ан и зяпнах - очите й бяха червени!!!
- ....Не може....
- ...Та те нямат дванадесет...
- ... следващата Вожакув....
- ... нечувано...
Не бях в състояние да отлича повече думи сред този порой. Дори Кримхилде седеше като гръмната, със зинала уста. Вълнението при всички си личеше... при всички, освен при Анаролан. Тя ги гледаше с насмешка и когато вече започнаха да приличат на прекалено превъзбудени момиченца, заяви без всякакво уважение в гласа:
- Не ми се чака повече! Може ли по-бързо.... с целомъдрието..?! - в последната дума не вложи ирония - не се налагаше.
Вожашлен се намръщиха, а Вожакув си пое дълбоко въздух:
- В името на Върховната богиня Срютга, и с благословията на Вослек - Повелителя на войната, нека тези деца намерят пътя към жиос! - каза с офицялен тон Кримхилде - Нека техния водач бъде посочен от ръката на боговете!
При последните думи, аз и Ан извадихме гривните, които ни отличаваха пред всички като ученички и ги хвърлихме към небето с всичка сила. Те се извисиха на около седем метра и започнаха на падат. Вожашлен затаиха дъх... аз и Анаролан - също. Моята гривна падна върху главата на Миархина Вожашлен - тя беше вдясно от мен и се пулеше най-старателно от всички с изключение на Стамлерийн, която изглеждаше готова да се разплаче. Гривната на Анаролан падна върху.... Кримхилде!!! Самата Вожакув!!!
- Нека бъде волята на Всевишните!! Нека Миархина Вожашлен и ... аз да посочим пътя на тези деца към жиос! - довърши традицията Кримхилде и кимна на Анаролан да я последва. Аз пък тръгнах след Миархина.....
Само три дни и щях да бъда Вожашлен!! Тази мисъл изпължаше сърцето ми с радост, така че почти не забелязвах удивените погледи на жени, деца и мъже, докато вървях през тълпата зрители с моята водачка......
Само че друга мисъл не ми даваше мира... аз и Анаролан бяхме най-младите момичета, взели жиос в историята на Жарийван-Облоли, а според традицията и закона една от нас трябваше да бъде следващата Вожакув... нищо чудно, че Кримхилде вървеше така нервно....
„Вожакув"


- И след три дни вие взехте това нещо.... жиос? - попита ме Ормай, а аз кимнах уморено:
- Не се учудвам, че ти е трудно да повярваш на разказа ми, Гобеос - казах му спокойно аз и пренебрегвайки неговото „Няма такова нещо, Анмеа Вожакув", продължих - Казах ти, че Жарийван-Облоли е мъртъв и е така. Жиос се ражда от силното желание на човек да се бори и умира, когато притежателя му умре... От колко века по тези земи не се е виждал жиос, Ормай? От колко време съществуването му се смята за дръзка измислица? От колко време народът ни е мъртъв?
Само поклатих глава и седнах уморено на златния трон - още нещо появило наскоро..
- А този... Употон...Силата на погледа де... тя наистина ли е съществувала?
Почти се засмях на тези думи - а твърдеше, че не се съмнявал в разказа
- Да, Ормай. Но за Употон ще ти разкажа, когато му дойде времето!
Мъжът кимна
- Значи това е истинския закон.. - каза тъжно той... разбирам
Усмихнах се безрадостно - беше схванал защо сме мъртъв народ. Всеки жарийвано-облолец знаеше, че новата Вожакув ще е „най-достойната", но сам не разбираше значението на думите. Те идваха още от древността, а тогава от тях се разбираше, че Вожакув ще е най-младата жена, пожелала толкова силно да се бори, че да заслужи жиос. В тази страна, където вече никой не помнеше огнените кинжали, имаше прекалено малък шанс някоя ... или някой да отговори на това условие и още по-малко - да надмине моя... „рекорд". А без прогрес, настава упадък - неговите плодове се виждаха прекалено ярко в днешно време...
- А защо мъжете... по ваше време са оставяли жените да се бият вместо тях... защо те не са взимали жиос?
- Хубав въпрос! - засмях се вече истински аз - Просто не са пожелали да се борят достатъчно силно, за да го получат. Преди деветстотин години, Ормай, Жарийван-Облоли се намираше зад Погжалската планина. По тези земи живяха огпардите, защото в миналото тук бяха най-плодородните почви, най-топлия климат... най-добрата среда за живот!
Той въздъхна, но според мен все едно, че каза „Де да беше и сега така"
- Ние, хората, за разлика от огпардите, обитавахме крайнонеблагоприятни за живот земи. Според легендата от моето време, ние сме били нападнати и изтикани от огпардите зад Погжалската планина, защото мъжете не са имали достатъчно сила, за да им попречат. И не само това - щели сме да бъдем унищожени, ако жените не са се сдобили с едни от първите жиос. Така се е родил законът, забраняващ на мъжете да участват в битка и да докосват оръжие, докато и те не вземат огнените си кинжали. Начинът на взимане тогава се пазеше от тях много старателно, както и от ученичките впрочем.
По лицето на мъжа си личеше, че не е разбрал много, но аз никога не съм претендирала, че имам някаква способност да разказвам и обеснявам!
- И какво стана, след като Миархина ви отведе, Анмеа Вожакув? - попита мъжът

ПП: надявам се да ви е интересно, защото има още МНОГО глави. Очаквайте и глава втора - засега мисля да е предпоследната от главите за Анмеа като малка


Публикувано от BlackCat на 02.11.2006 @ 05:21:12 



Сродни връзки

» Повече за
   Фантастика

» Материали от
   Elayne

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

20.06.2021 год. / 10:40:39 часа

добави твой текст
"''Силата на Огпарда'' - Първа глава" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.