автор: Mila

Когато любовта си отиде, а аз не искам да забравя.
Твойте очи във времето ме преследват, изгарят...
Отивам в полето! Частица от любовта ти е там...

Намирам я в неподправената красота на цветята,
усещам я от допира на хилядите пръсти на тревата,
отпивам я от кристалната чистота на росата
и примирам в проникващата прегръдка на вятъра.

Когато се почуствам тъжна, обезличена.
А вярата ми е болна и сломена.
Спасение намирам в гората!
В пенлив поток мъката измивам,
от соковете на дърветата си вливам,
с шумоленето на листата пея,
във величествеността и се заклевам!

Когато озлоблението в мен надделява
и силата ми ме напуска, намалява...
Отивам при морето. Обичам таз стихия!
Яростта си на вълните подарявам,
сълзите си солени във водите му разтварям,
разтягам си душата да го обвия,
мощта му като наркотик си бия.

А когато в мен стих напира
и думите се блъскат и извират...
Полетявам към небето. То неизмеримото!
С луната и слънцето разговарям,
от облаците каляска си сглобявам,
при звездите се спирам и в безкрая заживявам...