автор: PLACEBO

(посвещава се на непробудените духове, точно на днешния ден!)


Имало едно време едно коте, което било най-необичаното и най-забравеното коте на света. То изглеждало силно, а било ранимо, самотно и беззащитно.
Ала свободно в мислите си.
И когато срещнало един котарак, то засияло и станало щастливо и се почувствало желано, и повярвало, че е истинско коте. Обожавало нежните ласки на котарака, неговия смях. Обожавало закачливите му докосвания с мустаци, а не по-малко тръпнело, когато котаракът го галел с пухкавите си лапки.
Обожавало котето и чувството му за хумор, и жаждата му за знания, и.....
Докато не разбрало, че котарака нищо не обожава в котето. Не се сеща за котето и се страхува за свободата си.
Не знаел, че котето уважава чуждата свобода повече от своята. А и котето изплашило веднъж котарака, като му казало, че го обича. Милото коте... Но нищо...
Не можело да иска насила нищо от котарака, а и нямало право.
И решило, котето, да благодари на котарака за прекрасните мигове, които той му дарил...
Да му изпее за последно приспивна песничка, и да се заключи завинаги в къщичката си.
Нямало котарак, който да не се страхува от Любовта му.
Котето искало да каже много неща на котарака, но нямало смисъл.
Някоя студена самотна вечер след много години той щял да докосне истината....
Затова сега...
Котето преди да се върне в тъжната си студена и самотна къщичка, иска да целуне котарака нежно...толкова нежно, че...
да го погали... толкова нежно, че ...
да му каже, че го.......обича!
Време е за къщичката, котенце.....влез си там...
Сбогом слънчево котараче.... едно коте някога те обичаше....