автор: jonkata

Разлистваше красиво,
и мамеше, подлъгваше,
докато студеният му плодник -
свит и прикован,
не можеше да отговаря,
знаеше да иска само!
Тя трепереше,
не толкова от студ и не от яд,
от неразбиране по-скоро,
на себе си или на другия,
не можеше да прецени!
Знаеше, че трябва да прости
слабостите, глупостта
и след това смирено
равностойния да чака -
ако го няма в следващия влак,
ще чака пак ,
и нейна да е грешката
ще я плати.
Това го знаеше, както и че
собствената си прекъснатост
ще трябва да прости.

Ще трябва да прости,
че крайни са любимите й във безкрая!