автор: Donsky

-I-

Мистър Побър Маккрейзи беше заел позата, в която както е известно си почиват всички американци. Крака върху масата, тяло отпуснато върху балансирания в неустойчиво равновесие стол. Мистърът топлеше чаша уиски в дясната си ръка и с интерес наблюдаваше какво прави лявата. Тя се разхождаше нагоре - надолу по ризата му и от време на време повдигаше някой от пръстите си. Побър се опитваше да познае кой пръст ще се повдигне и никога не улучваше. Това го изпълваше с детски възторг.
-Добър ден, Вие се казвате Маккрейзи, четиридесет и три годишен, на държавна пенсия сте и след три секунди ще хлъцнете. Апчхи!
-Верно - каза Маккрейзи и хлъцна. - Хе и това позна! - зарадва се и обърна глава към събеседника си. Като всички луди и читатели на фантастична литература, той никак не се изненада от това, което видя. Същество, с големина между мишка и плъх, покрито с пухкава виолетова козина, седеше с провесени крачка на ръба на масата. Най-съществения детайл на сбръчканото му личице беше късо фуниеобразно хоботче. Съществото издържа погледа на Маккрейзи, после топна хоботчето в кутийката, която държеше в лапките си, бързо изправи глава, направи учудена физиономия и кихна.
-Апчхи! Слушайте ме внимателно. Ние прилетяхме отдалеч и смятаме да завоюваме планетата ви.
Маккрейзи щастливо кимна с глава.
-Хората ще направим наши роби, но от съображения за безопасност ние трябва да можем да предвиждаме всяко тяхно действие.
-Нима? - усмихна се човекът.
-Апчхи!... Да. За целта ние изучихме абсолютно всичко на Земята - влиянието на Слънчевата система върху нея, влиянието на звездите, влиянието на всички вътрешни и външни фактори, абсолютно всички закони и закономерности, всички причини и следствия. Всичко, което може да повлияе върху действията на хората, а тъй като на тях може да им повлияе всичко, ние изучихме всичко. Знаете ли какво следва от това?
-Колко интересно! - отговори Маккрейзи, чиято лява ръка беше възобновила заниманието си.
-Ние можем да предвидим реакцията на всеки човек във всяка ситуация с вярност 99, и девет в период процента ... Апчхи!
-Ааха - направи опит да се съсредоточи домакинът - реакцията значи.
-Да. И аз сега съм тук за проверка на нашата система. Ако в три случая предвижданията се сбъднат 100%, вашата раса ще бъде призната за напълно предсказуема, елементарна и призвана да служи на нашата раса. Вие сте първият от обектите на експеримента.
Мистърът се опитваше да разбере какво прави лявата му ръка. Тя се беше пъхнала зад гърба му и бърникаше някъде. След миг се показа с един пистолет. Докато ударникът летеше към капсула на патрона, гостенинът наведе вляво главичка и куршумът профуча покрай ухото му.
-Благодаря Ви - каза той и се дематериализира. Реакцията на обекта се покриваше напълно с прогнозата.

Следващият беше Мейби Аймфет, свещеник в малка енория, отдалечена от бурния живот на градовете. И тук свещеникът си осигуряваше достатъчно интензивни удоволствия, на които се отдаваше не поради слаба воля, а просто по традиция. Също така традиционно беше отвращението му към себе си - пикантна подправка към всички удоволствия. В момента на експеримента, свещеникът беше разлял с достойнство сто и петдесетте си килограма в огромно кресло и предвкусвайки удоволствието обрязваше крайчето на една от любимите си пури.
Малкото същество се появи този път в кутията за пури и веднага започна да говори. Мейби се стресна, но бързо се окопити и заслуша с интерес. Когато гостенинът завърши, свещеникът помълча малко и попита:
-Сега очаквате моята реакция?
-Правилно! Вие сте схватлив точно по предвижданията. - каза завоевателят, като вадеше от някакъв много вътрешен джоб на козината си кутийката с кихавичния прах.
-И ако моята постъпка е записана във вашите дяволски машини, аз ще ви робувам до края на живота си?
-Апчхи! Да, но заедно с всички други човеци - побърза да го успокои съществото - пък и експериментът още не е завършил.
Отец Аймфет също имаше пистолет. Екна изстрел.
-Благодаря Ви! - кимна малкият, но нямаше кой да го чуе, по причина дупка в слепоочието на събеседника му.
Катастрофата за човешкия род се развиваше нормално.

-II-
Едва към края на разказа на пришелеца, Гришата започна да се съвзема от шока.
-Може ли отначало? - вежливо попита той.
-Разбира се - великодушно се съгласи представителят на завоевателите, насочвайки хоботчето си към кутийката.
Този път Гриша си поизясни нещата, поне доколкото да стигне до очевидния извод, че нищо не може да направи. Той стана от стола и започна да кръстосва стаята под погледа на съществото, което от време на време дискретно кихваше, без да проявява признаци на нетърпение. Гриша изведнъж се спря.
-Знаете ли, мога да Ви предложа нещо.
-Знам. - Отговорът беше пълен с достойнство.
-Хм! - Гриша замислено се почеса в областта зад ухото, после рязко се обърна, отиде до един стар скрин в ъгъла, разрови се из него и се изправи с една малка кутийка в ръка. Махна капачето и я поднесе към съществото, което вече беше протегнало лапка.
-Останало е от дядо ми. Енфие. - с радостта на любезен домакин съобщи Гриша. Гостът с нетърпение завря хобота си вътре. Последва дълга серия от кихавици, която Гриша започна да брои, но петата и шестата се сляха в една и това го обърка.
-Най-прекрасният кихавин, който някога съм употребявал. - каза пришелецът когато отново можеше да си поеме дъх.
-Това, ... дето ви дадох праха, изглежда беше предвидено. - обади се след кратка пауза домакинът.
-Естествено.
-Значи експериментът е приключил?
-Не. От вас се очаква по-енергично действие, например да се опитате да ме убиете по някакъв начин. - търпеливо поясни гостът.
-Какъв смисъл има, когато знам, че сте неуязвим. - сви рамене Гриша.
-Неуязвим съм само за точно това оръжие, което Вие ще използувате.
Домакинът започна да се чувствува странно. За да излезе от това си състояние, той зададе следващия въпрос, макар да съзнаваше, че е излишен.
-Не е ли по-безопасно да се застраховате от всички видове оръжия, които бих могъл да употребя?
-Винаги ли, когато пресичате улицата на зелен светофар, влизате в танк, за да не Ви сгази пиян шофьор? За мен опасността е много по-малка. - с тон на превъзходство заяви пухкавият.
Гриша се върна към скрина и се разрови в него. Един след друг започнаха да изскачат предмети за унищожение: кама, ножица, шпага с ръждясала дръжка, въже, чук, менгеме, топуз от стенен часовник. От кухнята Гриша донесе кофа с вода и трион. После акуратно подреди нещата на пода. Изведнъж той вдигна глава:
-А ако реша да не правя нищо?
-Няма начин. Ще направите. С вероятност 99,(9)%.
-Значи пълно предопределение. - въздъхна Гриша, после помисли малко и попита:
-Странно, а на вас не ви ли е скучно да живеете?
-Защо? - попита учудено гостът.
-Ами, щом винаги знаете какво ще ви се случи и как ще реагирате ...
-Глупости! Ние сме твърде висши и, естествено, е забранено предвиждането на собствените ни действия.
Гриша реши, че в отговора няма логика, но може би, за същества с толкова високо самочувствие бе нормално да бъдат нелогични спрямо себе си.
С тази мисъл той седна на пода, взе ножицата, докопа от някъде парче хартия и започна машинално да го реже на парчета. Опитваше се да подреди фактите в главата си. Имаше един вариант, който засега оставаше в резерва - да не прави нищо. Оня малкият можеше да приказва каквото си иска, но това беше изход.
-Прощавайте, че прекъсвам размишленията Ви, но ако все пак решите да не решавате нищо, ще трябва малко да се подработи Вашата психика, за да я подтикнем към по-енергични действия. Това, уви, ще наруши чистотата на експеримента, но няма как. - обади се оня и отново започна да киха.
Това може би беше блъф, но Гриша нямаше право да рискува.Залогът беше твърде висок. Резервният вариант отпадна. Човекът погледна тъпо към нарязаните листчета, извади от джоба си молив и написа на тях числата от едно до десет. После ги подреди под оръжията. Всяко оръжие получи номер. Едно листче остана. Гриша реши, че то ще означава унищожаване на противника чрез блъскане главата му в ръба на масата до пълната му девитализация. Сега трябваше да избере едно число, без да използува разума си... Ха! Значи случайно. Той изказа последната мисъл на глас. Пришелецът въздъхна:
-Случаен е този процес, за който не могат да бъдат определени всички начални условия, - започна той с лекторски тон - а ние можем. Аз поддържам връзка с компютрите в кораба, които обработват веднага цялата информация, предавана от тук. Така, че за мен случайности няма.
Гриша пак се разрови из бездънния скрин и извади един зар. Подхвърли го във въздуха, хвана го с една ръка и го покри с другата.
-Колко?
-Като се отчита силата на замаха, въртенето на Земята, фалца от малкия пръст и още много други фактори - пет.
Гриша погледна зара. Случайности нямаше.
-Още веднъж. - експериментът беше повторен.
-Три!
В последният момент преди да вдигне ръката си, Гриша превъртя зара. Когато го погледна, той направи опит да не повярва на очите си, но фактът под формата на тройка беше налице.
Изход нямаше. Човекът се отпусна на стола, наблюдавайки обречено как това толкова невинно на вид същество съсредоточено пъха хоботчето си в кутийката с енфие.
-Апчхи! ... - Виж го ти него как се забавлява.
-Апчхи! ... - Втори път. Колко ли ще е дълга тази серия?
-Апчхи! ... - Трети път. А той дали знае колко пъти ще кихне.?
-Апчхи! ... - Четвърти! Не знае! Не предвижда ...
Дявол да го вземе!!!
-Апчхи! ...

-III-

-Не искам да кажа, че вярвам на тия измишльотини, но все пак карай до край. Как реши въпроса? - попита Иван, докато премяташе в ръцете си препарираната виолетова главичка с хоботче, смешно стърчащо от нея. Двамата съседи седяха на маса в дома на Гришата пред запотена бутилка гроздова и пълни чаши. Докато домакинът разказваше никой не беше докоснал чашата си - нещо необичайно, особено за Иван
-Както виждаш, заклах го. - Гриша въздъхна. - Симпатяга беше.
-А защо например не го удави?
-Ами, защото номер седем беше ножът.
-Е, добре де, тоя нали е трябвало да знае, че ти ще избереш седмицата, или аз нищо не съм разбрал?
-Виждаш ли, то предвиждаше абсолютно всичко, което можеше да се случи на Земята, с едно изключение - собствените си действия. Значи, трябваше само да направи избора.
Джек сбърчи чело в напрегната мисловна дейност.
- Хайде бе! И как го направи?
- Като кихна точно седем пъти… Беше му за последно - отвърна домакина и хвана чашата си - Е, ха наздраве!