автор: mini4ka

Лежим невярващи, че пак ще дойде пролет,
и всеки е със себе си по-сам.
Онези диви мигове на полет
заключихме на прашния таван.

Запалваш си цигара и усмихнат
ме гледаш, но не търсиш вече мен.
Въздишките ми почват да притихват,
смразяваш ме пак, страннико студен.

Учудваш ли се, че е вече десет?
А колко молих времето да спре!
(Не пускай някоя безумно бавна песен!)
"Отиваш ли си?"-"Да"-"Ами...Добре"

Оттук нататък всичко ми е ясно,
а устните ти друга са целували.
Но вече знам (и няма да съм бясна) -
щом ме боли, то всичко си е струвало.