автор: phifo

В тази стара гора, подивяла от мъдрост и спомени,
се разтваряш почти сред листата, тревите, пръстта.
Ала щом се погледнеш през кората на сухите клони -
ти си само една вкоравена, смолиста сълза.
Всеки белег е жив и се храни с горчивите сокове
на целувки от брадва, за които заплащаме в брой,
със инфарктни присъди и нерви в различни посоки.
Ала кой да ни каже дълбоко да дишаме? Кой!
Но мълчи си гората. И сега не й е до песни.
А дърветата скърцат от болка и радост със зарити нозе,
че наоколо има толкова клони, удобни за бесене,

а ти връзваш въжето за люлка на свойто дете.