автор: niko-niko

Нощта спускаше завесата си над уморения град. Заведенията постепенно изпращаха хората, излезли за обичайната чаша следработно кафе и посрещаха онези, които излизаха за развлечения и запознанства.
И Никола трябваше да е навън, където бяха неговите приятели и връстници по това време, но както много други вечери, така и тази той предпочте да остане у дома. Не защото беше саможив, необщителен или затворен, а просто различен. Той живееше в тази градска, съвременна действителност, но мислите му бяха някъде другаде. Макар да се вписваше чудесно в градския пейзаж - млад, красив, с чувство за хумор и много идеи - той виждаше себе си като част от една друга картина: отдавна забравена и потънала в прах, закътана на някой таван и нарисувана от ръката на мечтател, преди много, много години.
Преди всичко беше идеалист. Във всичко искаше да види идеалния, чистия вариант - и в хората, и в любовта, и в природата. Но не вярваше, че вече съществува тази чистота. На околните гледаше като на хора, изгубили нещо от себе си - хора, живеещи зад маски, през които трудно личеше истинската им същност. Хора наполовина искренни, наполовина обичащи, наполовина приятели. А това не беше съвършенство, това не беше чистота. За тях вярваше, че са изоставени в онези далечни и възвишени за него времена. Намираше ги единствено в книгите и в малко от филмите, които гледаше, но винаги предпочиташе книгите, защото един филм не можеше да му покаже съвършенството такова, каквото книгата и неговата фантазия заедно изграждаха. Когато четеше той беше там - в света, за който мечтаеше.
Настанил се удобно в любимото си кресло и тази вечер той държеше в ръцете си нова книга за стари времена. Историята вече го беше погълнала и в съзнанието му играеха образите на героите.
,,Както всяка друга вечер и тази тя се прибра сама. Дните й минаваха еднообразно и скучно - в малкото селце целият живот минаваше така. Движение почти нямаше, освен когато оттук минаваха различни пътници, отиващи нанякъде и изпреварени от нощта. Тогава те отсядаха в хана.
Тя затвори зад себе си дървената врата, повъртя се из малката стая и отиде до прозореца, където замислено заслуша вечерта."
Телефонът звънна.
Раздразнен от това, че нещо толкова елементарно го е извадило от нещо толковa интересно, той стигна до идеята да изхвърли телефона през терасата. После реши да не вдига, в знак на протест, но като краен резултат само излезе от унеса си. А телефонът продължаваше да звъни.
- Ало! - "любезно" вдигна Никола слушалката.
- Държавен архив? - попита някой отсреща.
- Не, психиатричен кабинет! - отговори той, с лека усмивка.
- Жалко. А да знаете какъв е номерът на "обслужване по домовете"?
- Винаги един и същ - не остават дълго. Кажи сега какво има? - попита Никола, вече с ясна усмивка.
- А, нищо, което не се повтаря - събота вечер е! И тъй като в петъчната ти не се появи, за миг не допускам, че и сега физиономията ще предпочете да бъде осветявана от една единствена лампа и гледана само от букви.
- Хубаво е да го допуснеш ! Никъде не ми се ходи - отвърна Никола.
- Виж ти изненада! Сега, аз знам, а и ти знаеш, че мога да бъда и по-убедителен, но и двамата знаем, че няма смисъл, когато няма смисъл, затова само ще попитам: сигурен ли си?
- Да, Антонио, напълно. И виж, извинявай, нали. Обещавам да се реванширам.
- Да, добре. Е, лека нощ, тогава.
- Лека нощ - върна пожеланието Никола и затвори телефона.
Антонио беше най-добрият му приятел. Познаваха се от години и се разбираха чудесно. Взаимно се допълваха като характери и им беше винаги забавно заедно.
Предстоеше му отново да се пренесе далеч оттук. Но усетил, че вече не се чувства тъй удобно в иначе удобното кресло, той реши да помисли за някаква промяна. Стана, взе шепа фъстъци от чинията на масата и ядейки ги бавно, един по един, се заразхожда из стаята. Отвори хладилника, наля си чаша портокалов сок и с нея излезе на балкона на жилищния блок. Той живееше в горния квартал, откъдето се виждаше целия град. Стоящи и движещи се светлини, разхвърляни неравномерно наоколо, показваха че нощта е още будна. Заслуша се. Множество изкуствени шумове разваляха хармонията на вечерната тишина - отдолу се чуваше бученето на хладилниците на хранителния магазин, недалеч, от главната улица, долитаха шумовете на отминаващите коли, а някъде далеч се чуваше глухото тракане на преминаващ влак. Това беше съвременната, нощна, градска симфония. Тя ставаше по-тиха с напредването на нощта, но никога достатъчно тиха, за да се чуе гласът на съвършенството - на природата.
Постоя така известно време и отново влезе вътре. Отиде пак до хладилника, наля си чаша вода, за да неутрализира сладкия вкус от сока в устатата си, и я изпи. После бавно заоглежда стаята. Погледът му се спря върху леглото. Взе книгата от масата, отиде до него и бавно се излегна отгоре му, издавайки звук на задоволство. После намери страницата, до която бе стигнал и продължи. Потънал в света, за който всеки ден мислеше и в който едва ли не искаше да се пренесе, чете още дълго, преди сънят да го победи.

* * *

Не бе спал дълго, когато телефонът отново позвъни. Той отвори леко очи и погледна съмнително апарата - беше необичайно някой да звъни по това време. Навярно му се е сторило. Не, отново позвъни. Никола се надигна бавно, остави книгата, която лежеше върху гърдите му, на шкафчето до леглото, и тръгна към масата, където телефонът продължаваше да звъни. Интересно, че не беше толкова раздразнен, колкото мислеше, че ще бъде. Този път любопиството взе връх. Все пак не липсваше и раздразнение.
- Не може да бъде! - осъществи той връзката.
- Здравей, аз съм! - прозвуча в слушалката нежен женски глас.
Никола положи усилия над себе си и изостри всичките си сетива.
- Здравей, но... колко е часът? - попита той.
- О, това е трудно да ти кажа. Но първи петли отдавна пропяха. Аз не мога да заспя тази нощ. Знам, че ще ти се стори глупаво, но би ли дошъл при мен сега, моля те!
- Добре, но... не е ли малко късно, или рано, знам ли. Нека по-късно, към обяд например?
Никола се учуди на този си отговор, но не остана с мисълта си върху него.
- Имаш предвид когато работя? Знаеш, че господин Лука не обича, когато се разсейвам по време на работа, дори да няма такава. Ще ми се кара. А може дори да ме накаже. Но щом не можеш, добре - не се сърдя. Ама съм и аз една - да те търся по това време. Извинявай ! Ще се видим тогава по-късно.
- Не, чакай, идвам!
От слушалката се чуваше равен сигнал. Връзката беше прекъснала, но Никола вече беше казал че отива, а той държеше на думата си, защото рядко я даваше. И без това беше с дрехите, тъй че нямаше нужда да се облича. Без да мисли много и да се лута из стаята, той отиде в банята, изми се и се пооправи енергично, след в коридора, където със същата енергичност се обу, взе от закачалката тънката си жилетка, защото утрините бяха хладни, и излезе навън.
Първото нещо, което му направи впечатление, беше че някъде далеч наистина се чуваха петли, които се надпяваха един след друг. Слабата светлина, която разсейваше вечерния мрак подсказваше, че скоро новият ден ще бъде видим факт.
Никола облече жилетката, излезе на малката улица и тръгна по нея надолу. Трябваше да върви дълго, докато да излезе на главния път, водещ към другата част на града. За да не губи толкова време, той реши да мине напряко през малката горичката, която му се падаше отляво и която разделяше едната част на града от другата. Няколкостотин метра през нея му спестяваха доста време и път, ако искаше да я заобиколи. Затова, когато стигна до малката и добре позната му отъпкана пътека, той сви по нея и тръгна през горичката.
Досега в главата му звучеше последният разговор, без да бе напрягал мисълта си върху него. Постепенно обаче, мислите започнаха да идват една по една. Изведнъж Никола спря.
"Къде отивам? - запита се той. - Защо минавам през гората? Това е прекият път, но къде отивам?"
Изненадан от тези си въпроси, той реши да се върне обратно. Но не можеше да се върне - беше обещал, че ще отиде. В следващия миг застана като гръмнат.
"Но на кого обещах?! Боже, кой се обади?!! Чакай малко, чакай... нима не зная с кого говорих? Не...не...ами не!"
Объркан много повече от когато и да било до сега, той не можеше да мисли вече прав. Усетил как главата му се замая, а краката му отслабнаха, Никола седна на намиращия се до пътеката дънер, който никога досега не беше виждал. Положението излизаше извън неговия контрол. Не беше свикнал да е така и затова положи всички усилия да се овладее и да си даде яснотата, която му липсваше.
"Момент сега, аз познавам това момиче" - убеждаваше се той, но усети, че всъщност се самозаблуждава и това до ядоса. - "Не може да не я познавам! Гласът й - аз познавам този глас. И тя познава моя, значи и аз я познавам!"
Това крещеше той в мислите си. Установяването на контрола очевидно не му се удаваше. Никола започна да диша тежко. Вдигна глава и с умоляващ поглед заоглежда дърветата наоколо, сякаш искаше отговор от тях. Една мисъл го уплаши. Той стисна очи и отчаяно отпусна глава в ръцете си.
"Господи, побърках се! Какво да правя? Къде отивам? Кой се обади?"
Така, в отчаяна борба с мислите си, той седя на дънера още дълго време, без да чува и да вижда нищо. Но постепенно, ако не отговорите, то успокоението поне малко дойде. Някъде от другия край на гората долятя отново глас на петел. Никола вдигна глава. Интересно - имаше нещо странно в тази гора - стори му се някак различна. Видя също, че вече беше съвсем светло и дори слънцето някъде зад дърветата подсказваше, че скоро ще се покаже. Нима беше стоял толкова дълго?
Отново глас на петел - идваше отдалеч, но ясно доловим. Никола стана. В този момент още нещо му направи впечатление - не можеше да не му направи: цялата гора бе потънала в звуци. Толкова много, и идваха отвсякъде! Стотици, хиляди птичи гласове шеметно се надпяваха, сякаш да покажат своята раннобудност и готовност за новия ден. Той никога не беше чувал толкова много гласове в гората. Какво беше това? Може би защото беше толкова рано? Да, може би - той никога не бе минавал оттук толкова рано.
Какво да прави? Да се върне ли? При тази мисъл той се обърна и погледна натам, откъдето беше дошъл. Интересно - началото на горичката не се виждаше! Нима беше вървял толкова много? На него не му се стори да е така - напротив. Но както и да е, това означаваше, че е по-близо до другия й край. Пък и вече бе тръгнал натам. Ако не друго, то поне ще отиде до Антониo и ще го "зарадва" с ранното си появяване.
Никола продължи по пътеката, а в главата му подскачаха различни женски имена, които той викаше насила, за да ги свърже с гласа по телефона. Опита се да бъде категоричен за някои от тях, но знаеше, че е напразно. Така залъгвайки се отново и раздразнен от това, той продължи да върви. И наистина вървя дълго - факт, който го накара да спре.
"Но какво става?! Тази гора край няма ли? Отдавна трябваше да съм излязъл досега!"
Тези мисли отново започнаха да го притесняват, докато около него всичко продължаваше да пее. И тая горичка съвсем не му изглеждаше на горичка, а си беше направо гора - гъста, сенчеста, прохладна, истинска! Също и пътеката му се струваше не така отъпкана и широка, каквато беше свикнал да я вижда.
Не вървя още дълго, когато гората започна да дава признаци, че ще свършва - дърветата следваха по-нарядко, а недалеч отпред се видя последната редица от тях. След горичката започваше централната част на града - жилищни блокове, сгради, магазини и така нататък. Никола стигна до въпросната последна редица и отправи поглед към блоковете. Само че блокове нямаше! Пред погледа му се простираха обширни зелени поляни, отрупани с безброй цветя.

* * *

Слънцето отдавна бе изгряло и галеше с лъчите си всичкия този живот, който зависеше от него. Не беше още топло, но Никола почувства как през тялото му преминаха горещи вълни. След това се смениха с ледени и после пак горещи. Този път той не се огледа за дънер, а направо седна на земята. Или по-скоро падна. С леко зейнала уста и с очи широко отворени, той гледаше само в една единствена точка, някъде напред.
"Това са... глупости! Аз сънувам!"
За да се убеди в последното и за да се събуди, той здраво се ощипа по ръката - толкова здраво, че изсъска от болка. Не сънуваше.
"Значи, о боже, наистина съм откачил! Ами сега?!"
Какво да прави? Петли вече не се чуваха. За сметка на това обаче се чуваха чановете. Никола се изправи. Погледна часовника си, но не толкова, за да види колко е часът, а за да провери дали изобщо е там. Все пак видя, че голямата стрелка е подминала осем - факт, на който не обърна внимание, но който показваше, че е вървял близо два часа, отделно от времето, прекарано на дънера.
Чановете се чуваха още по-ясно.
"Където овце, там и овчар" - предположи той, че чановете са на овце и тръгна към медените звуци. Не се излъга - наистина бяха овце, при това много. Видя и овчара - възрастен човек, облегнал се на гегата си - и тръгна към него. Последният го загледа с учудване, което не показа.
- Добро утро, дядо! - поздрави Никола, когато наближи.
Още нещо учуди стареца сега, но и този път той нищо не каза, а просто продължи да гледа Никола с равен и спокоен поглед.
- Кажи ми, моля те, къде се намирам аз? Тук някъде не е ли Ферезана?
Така се казваше градчето. При това име старецът даде признаци на разбиране. Мигна няколко пъти, после вдигна бавно едната си ръка, посочи някъде встрани и каза с глух и дрезгав глас, който явно не използваше често:
- Ферендзана… - и махна два пъти с ръка в същата посока.
Въпреки, че не за това име го попита, Никола благодари и тръгна натам. Всъщност овчарят му посочи края на поляната, след която вероятно следваше въпросният град, които обаче се падаше в ниското и не се виждаше оттук. Стигнал до края на поляната, Никола погледна напред. Пред него, под краката му, се простираше обширна равнина, в центъра на която се намираше неголямо село. От град нямаше и следа.
"Къде е градът?"
Никола се обърна рязко към овчаря с намерение да му зададе този въпрос, но се отказа. Знаеше, че или няма да му отговори или отговорът нямаше да го задоволи. Отново отправи поглед към долината. Селото беше на не повече от десет минути път. Дали да отиде? А какво ще прави там? И как така село? Той постоя още малко така, в колебание и в борба с мислите си, след което краката му сякаш сами го поведоха надолу и той тръгна.
В този момент в главата му се установи хармония. Никакви мисли не се бореха в него и не го тормозеха, и в това състояние той просто продължи да върви. Нещо обаче му подсказваше, че това равновесие е само затишие пред буря. Усещаше, че скоро отговорите ще дойдат - всичките наведнъж, а може би един след друг, но с такава скорост, че свят ще му се завие отново. Така усещаше.
Той слезе по склона и се озова на пътя за селото, който не представляваше нищо друго освен добре отъпкана земя. След малко влезе и в самото село. Нямаше табела с името му. След това първо впечатление мислите му отново започнаха да нахлуват и да смущават вътрешното му спокойствие. Следващото впечатление беше относно къщите - те бяха малки, близко една до друга и с ниски каменни огради пред тях. Самите те също бяха от камък, неизмазани отвън и покрити с дървен покрив, застлан със слама.
Никола спря. Отново усети прилива на топли и студени вълни, породен този път от атаката на мисълта.
"Това не е моето време!"
Веднага установи, че тази мисъл сама по себе си е абсурдна и затова потърси друга с която да я обори. Но не намери такава.
"Но това е невъзможнo!" - знаеше той.
Усетил, че все пак започва да разсъждава, той намери това за най-правилно и реши да продължи. Направи няколко крачки встрани и седна на самата земя, облягайки се на оградата на една къща. Някакси не беше уплашен от всичко случващо се и това му хареса.
"И така Никола, какво става? Побъркал си се - добре, не е толкова страшно. Ако наистина съм в друго време - трябва да има обяснение."
Хареса му това, че успяваше да контролира мислите си. А освен това не се чувстваше побъркан.
"Ферендезана, така каза старецът, когато аз го попитах за… един момент! Нима това е моят град? Така де - това което е бил някога? Интересно!"
Никола се усмихна - първата му истиснка усмивка днес, - и се заоглежда с любопитство наоколо. Ами да - той мина през горичката, която в тези години си е направо гора и след това слезе в долината, където в негово време се намираше другия край на града.
"Значи това е било началото - това е селцето дало началото и името на града ми. Последното се променило малко, но това е обяснимо. Хм…"
Никола облегна глава на оградата и доволно се усмихна - беше решил загадката. И все пак още нещо го тревожеше.
"Не може да е само това. Трябва да има и друга причина да съм тук."
Това убеждение беше нова загадка, но и ключ към нейното решение:
"Аз дойдох, защото обещах." - спомни си той, при който спомен се размърда и напрегна мисълта си. - "Да, оттам започна всичко - от обаждането. Но кой се обади? Която и да беше, каза ми: ела. И то в пет сутринта! Тя не може да го поиска, ако не знае, че е възможно, ако не живее поне в същия град. Но ставаше въпрос за онзи град, в онова време. Или пък не - тя съдеше за времето по петлите, не по часовник! Да, но... се обади по телефона"
Усетил, че последната мисъл ще го победи, защото нямаше обяснения за нея, той реши да я остави. Но след малко дори и тя не го смущаваше.
"Какво пък, всичко останало да не е обяснимо?!"
Доволен, че успява да победи в борбата с мислите си, Никола се окуражи и приготви за нови битки. Но в следващия момент отново го обзе отчаяние. Въпреки, че си отговори на въпроса къде се намира и горе-долу кога, мисълта за момичето го сломи. Дори да беше се обадила някакси от това време, той не знаеше нищо повече за нея.
В един момент очите му светнаха.
- Господин Лука! - каза той на глас, неможейки да запази тази мисъл в ума си.
Никола се изправи бързо и тръгна към вътрешността на селото. Искаше да попита някого за това име. То бе ключът към момичето - беше сигурен в това.
Сигурно беше вече в центъра на селото, защото имаше повече хора. Няколко души, идващи срещу него, го изгледаха от глава до пети, което накара и него да се огледа, като забрави да попита за името. Те го подминаха, но като по команда се обърнаха след него. Не беше трудно да се досети, че дрехите са причината за този интерес.
"Съжалявам, приятели, нямам други в мен!" - обясни им той на ум.
Наблизо някаква жена продаваше зеленчуци. Никола тръгна към нея. Въпреки учудването и в нейния поглед, на лицето й се прочете симпатия, подчертана от лека усмивка - подобна на тази, с която любезният продавач се обръща към клиента с думите: за вас?
• - Добър ден, бабо! Хубави зеленчуци имаш! - поздрави Никола.
- Добро време - добър ден! А с божа помощ и замята дава - отвърна бабата, като запази усмивката си.
Ето кое беше направило впечатление на овчаря. Същото направи впечатление и на Никола сега. Това беше начинът, по който говореше жената. Имаше разлика с този, по който говореше той и неговите съвременници, но и това беше обяснимо. Добре поне, че се разбираха.
• - Прости ми, бабо, че аз така изведнъж питам, но търся господин Лука. Не съм от тези места, а ми казаха, че него трябва да търся. Можеш ли да ме опътиш? - попита той и усети силно напрежение от предстоящия отговор.
Старата жена кимна в знак на съгласие:
- Тъй, господин Лука, вярно са ти казали. Всички, които минават, при него отиват. И ти, казваш, не си от тези места. Вижда се. И говора ти е друг. Откъде си?
- От далече, бабо, от далече.
- А с какво дойде до тук? Къде са ти конете? - продължи да пита жената.
Въпросът й беше закономерен и Николо остана учуден от светкавичната бързина, с която му дойде фалшивият отговор.
- Конете, каруцата - всичко е извън селото. Хубави ливади видяхме там и решихме да поспрем.
- Тъй, тъй, хубави са ливадите - сладки. Та Лука е на другия край на селото, откъдето се отива за Триеста. И като идваш от Триеста, пак оттам минаваш. Най-добро е мястото за хан.
Жената се замисли малко, усмихна се и добави:
- Като те гледа човек такъв млад и хубав, ще каже че за друго отиваш при Лука - усмихна се още по-широко тя. - Но ти върви, върви. Хвани този път, и все по него - той там излиза, там свършва; при хана. И носи много здраве.
Никола се озадачи от последните думи на жената.
"Че за какво друго?" - запита се той, тръгвайки по оказания път.
В същия този момент обаче излезе и предположение за отговора на този въпрос. Предположение, което ускори крачката му със завидна бързина.
Улицата не беше дълга и с тази бързина той скоро се озова на самия й край, където наистина се намираше въпросният хан. Не беше голям, но изглеждаше добре и спретнатнато. Пред него спокойно се разхождаха няколко кокошки, а неопределена порода куче лежеше до прага на дървената врата, която беше отворена.
Никола почувства необяснимо напрежение. Пулсът му се ускори. Усети, че тя е там, вътре. Погледна към небето, пое дълбоко въздух, после напред, изпусна го шумно и тръгна към вратата. Когато влезе в помещението, видя че се намира в неголяма стая, изпълнена с близкостоящи една от друга дървени маси. По средата на всяка от тях стоеше изправена голяма, незапалена свещ, поставена върху висока желязна поставка. Срещу него, и съотвено срещу вратата, се намираше голям дървен бар, за клинти и поръчки.
В хана нямаше никого, но някъде зад бара, където вероятно имаше друго помещение, се чуваше някакво тропане. Очевидно имаше някой. Никола постоя малко, после бавно се приближи към една от масите в дъното, премести един от столовете, като се стараеше да не вдига много шум и седна на него. След това облегна ръцете на масата, както обикновено правеше, кръстоса пръсти един през друг и зачака. Така стоя доста време, но никой не се показа - само същото глухото тракане от време на време долиташе до него.
Най-накрая то престана и чергата, която служеше за преграда към невидимото помещение, което всъщност беше кухня, се отмести и при него влезе момиче, което обаче не го видя. Тя тръгна да излиза навън, но инстинктивно погледна към масите. Тогава вече видя човешкото присъствие и потрепна леко от изненадата. Спря, загледа Никола, но не се чуди дълго какво да прави и тръгна към него, оправяйки дрехите си оттук-оттам.
Макар да не беше особено светло вътре и Никола не можеше да види ясно момичето, той отново усети прилива на студените и топли вълни. Тя дойде до него, усмихна се и каза: