автор: LeeAnn

В този ден Слънцето не искаше да залезе…
Заинати се и отказа! И друг път съм ви разказвала колко своенравен е баща ми, но този път, по едно време, съвсем вече не вярвах, че ще успеем да излезем на глава с него и да го накараме да се оттегли…
Освен, че е своенравен, той е и доста кокетен! Слънцето много добре знае, че дори и най-лошите и безчувствени хора се радват на цветовете, които разлива по небето, когато се приготвя за сън /… макар и това да не е точно сън…/
И той, също като всички природни творения, всяка земна вечер, преди да се оттегли от небосклона и да даде на част от мен и обитателите ми заслужена почивка, си прави вечерен тоалет!

Суетата и кокетството му са стигнали до там, че за да впечатлява неизменно хората и те все да повтарят "Залезът е неповторим! Ах! Залезът е неповторим!", всяка вечер използва различен шампоан, нов сапун и паста за зъби… И всяка вечер, уж неволно, разлива по капчица от тях, и после с нескрито кокетство леко ги забърсва, но не толкова за да ги махне, колкото за да ги смеси в нова, невиждана до сега картина… И хората наистина се наслаждават на причудливите форми и топли цветове, които обгръщат хоризонта. Обикновено, по залез, те грабват фотоапаратите си, яхват коли, мотори и велосипеди и хукват на открито, за да го снимат как залязва, а той се оттегля с престорен свян!

Но в този ден не беше така…

Слънцето, както никога до сега, бе решило да стои на хоризонта и да се наслаждава на обожанието, с което го даряваха хората. Обожание и тъга… Всяка земна вечер хората изпращат Слънцето с възхищение, надежда и мъничко тревога и всяка сутрин го посрещат с радост и благодарност. Хората харесват изгрева на Слънцето, но не винаги успяват да се събудят навреме, за да го посрещнат /… и как иначе - та нали всеки чака светъл топъл слънчев лъч да го погъделичка по нослето, за да му напомни, че е време да отвори очички…/
Но Слънцето обича посрещанията при изгрев точно колкото изпращанията при залез, … и затова реши тази вечер да не залязва. Слънцето вярваше, че всички тези тъжни хора, вперили очи в него, ще останат там и дори няма да примигнат в съзерцанието си, докато не дойде време за изгрев…
Да, можеше да стане така, но не биваше. Слънцето /най-малко пък то!/, може да си позволява своеволия! Защото, докато тук го изпращат със съзерцателна тъга, от другата ми страна с надежда го чакат, за да го посрещнат…

Обясних му това…

Обясних му също, че дори и най-омагьосано влюбените, възхитено вперени в него очи имат нужда да си починат от светлината му, за да могат през всеки нов ден, в който я видят отново, да оценят красотата й отново и тя да им се струва неповторима и невиждана до сега…
Обясних му това…

Дори извиках майка си, Луната, на помощ. Но не! Слънцето ни се ядоса, като че ли е малко дете, а ние се опитваме да му вземем играчката… и чак почервеня от яд! Даже отказа да направи вечерния си тоалет, който облива Земята с кехлибар и рози, а вместо това извика Огъня… /… хем знае, че се страхувам от него, защото самата аз съм направена от Огън…/

За щастие, обаче, Огънят се оказа уморен и сякаш по-разумен от Слънцето. Той бе служил на хората от тази ми половина и се надяваше да намери малко почивка, преди да стане време да служи на хората от другата половина на Земята. Затова малко се учуди на желанието на Слънцето, но нали са отдавнашни приятели, се съгласи да се включи за кратко в неговата игра…

В тази земна вечер те дариха хората с невиждан залез, в който сякаш огнени езици се гонеха по небето и се опитваха безвъзвратно да погълнат умореното Слънце, а то все успяваше някак да им се изплъзне и да изпрати последен топъл поглед към Земята…

В тази земна вечер хиляди, хиляди тъжни очи изпратиха Слънцето…

На следващата земна утрин, тези, и още много по толкова, щастливи очи посрещнаха Слънцето с радост, благодарност и надежда…