автор: Bachi

Имало едно време едно малко момченце. То било малко и дребничко. И понеже било дребничко,
хората, които гледали само пред себе си, не го забелязвали и без да разберат му доверявали онези свои тайни, от които сами се страхували. То било доброжелателно и запазвало всички тайни като части от пъзел, на който не знаело какво ще види, но било решило да го нареди.
А то понякога дори искаше да си тръгне. Не му харесваха... Пъзелите сигурно можеха да бъдат подредени различно, но то се страхуваше, че може да не му харесат картинките. И пожела да си тръгне.
Стана, почука на вратата, но тя се оказа мека и никой не го чу. Или не искаха да бъдат обезпокоявани и заради това бяха сложили меко покритие, за да не се налага да вземат решение дали да го пуснат или не. Това вероятно бе експеримент. И на малкото момченце не му остана никаква друга възможност, освен да остане и да нарежда пъзела от скука. Дали това е затвор и дали не се намира там, за да се опита да излезе и да открие друг вариант за съществуване в това пространство. Или изкушението бе точно в това - единствената му явно предоставена възможност за забавление и резултатна дейност да са частите на пъзела, а то да не ги подрежда - не, това наистина бе безсмислено. Но ако спасението бе точно в бягството от смисъла? А, ако решението за изхода се криеше точно в картинката на пъзела?!... Може би пъзелът щеше да се подреди единствено оставен на безтегловността на времето. А може би момченцето губеше, губеше и трябваше да не забелязва загубите като липса, защото никога нищо нямаше да получи. Но това "може би" беше първият елемент от пъзела!...