автор: henryoliver

Пътят е сив.
Има дни,
през които вали
и тогава,
потъмнява асфалтът.
Пътят е сив.
Продължавам.
И карам.
Нататък,
към нещо...
Към някого.
Сякаш бързам за
среща,
сякаш бягам...
Сякаш късам цветя
от красива градина
и прескачам оградите,
които делят
момчешкото влюбено, стреснато
всичко
от това
русокосо момиче...
Сякаш облаци тичат,
сякаш още ме чакаш.
Потъмнели очите,
искат почивка.
Но няма отбивки!
- Умора, ти май не разбираш...
Този път е различно!
И какво
като пътят е сив ?!
Виждам изгрева -
бяга,
зад навъсени хълмове.
Пръска!Бърза,
заслепява ме,
а лъчите се
смеят -
зад сънени клони
блясвят светли стрели...
Виждам твойта усмивка -
усмивката, от училище -
вие трите минавате,
ти криеш ...очите си...
Момиче,защо?!
И какво криеше ?
Та нали после
събличах те
и потъвах в гърдите ти...
И го искаше пак,
и го искахме...
Да!
Очите...
Син океан -
спомени
светли,
но и
сиви...
Като дългите пътища,
като в някои дни...
Вали.
Потъмнява асфалтът.
Този път е различно!
Този път е различен!
Днес и аз
ще закрия очи...
Така трябва!
И е нужно
не рядко,
да бързаш,
да искаш,
Да! До смърт да обичаш,
но с закрити очи...
Пътят е сив.
Има дни,
през които вали
и тогава
потъмнява асфалтът...
И светът потъмнява,
момиче...
Но
сега...
Но сега ще сме
изгрев...