автор: PLACEBO

Оглеждам се нагоре, в лампите в хирургичната зала.
Отраженията са така изкривени, че на няколко пъти имам усещането, че лампите бълват някакъв газ. Ужасно чувство.
Щом всичко приключи, и се върна в нас, ще опека поне трийсет кила чушки.
Занимание, което ми доставя огромно удоволствие. Докато изкормвам чушките, винаги си спомням за съседката, която преди време ме заклейми, че замърсявам софийския въздух с моя чушкопек, който пушеше на пълни обороти под прозореца на кухнята ми. Какво да правя, не проектирали балкон на партерните апартаменти навремето, и аз, за да не опушвам тясната кухничка, бях провесила един разклонител и печах чушки под моя прозорец. Ама тогава, видиш ли, имало сесия на Юнеско, и понеже сме били близо до НДК, съм щяла да замърся чистия (!) софийски въздух.
Сега извършвам тази славна чушкова дейност на балкона, слава Богу, вече имам балкон.
Ето, тази чушчица е останала по-елегантна от другите. Много ми харесва и я запазвам настрани - да й се полюбувам малко. А следващата е огромна, дали и ще се побере в чушкопека?!
Една след друга остават без дръжки и семки.
Като хората.
После ще ги опека, и ще сваля и обвивките им, ще разголя душичките им, а те ще бъдат щастливи.
Защото живеят, за да нахранят някого. Нас, хората.
Лежа на операционната маса и треперя от студ.
Не, от страх.
Сега разбирам, че си оставам онова нормално човешко същество, което се страхува за кожата си.
Част от печените чушки ще направя на пюре, после ще им слагаме по малко натрошено сиренце и настъргано на ситно варено яйце.
Прекрасно е!
Над мене са се надвесили вече няколко физиономии и умуват какво да ме правят, а аз мисля за ядене!
Продължавам да треперя, да се страхувам, и мижа.
Мисля си за чушките. Колко са различни, като хората - едни по-малки, други по-големи, трети - леко започнали да повяхват, четвърти - изкривени, но пък много вкусни.
Успяват да ме убедят, че с високото ми кръвно налягане не мога да се класирам за пълна упойка.
За миг като че ли се виждам умряла.
Обаче....
Имам да пека чушки, няма да стане, съжалявам!
Страхотен мотив, за да живея и не се предам!
След няколко секунди ставам половин човек, едната половина е жива, другата - парализирана.
Главата на професор Доуел!
Ще опека и зелени чушки, на всяка цена!
Изведнъж се виждам много напред в бъдещето, превърнала съм се в един възрастен, весел бабишкер, около мен щъкат внуци, които ядат намазани филии с моето прочуто чушково пюре с яйце и сирене!
Щастлива съм!
Ще бъде!
АМИН!