автор: vui4o

Верю Матин не можа да повярва на извивката на ухото си, когато му съобщиха новинатa. Никога не бе чувал по-абсурдно нещо през живота си. А бе живял много за 73-те си адамови години.
Дори както казваше ,беше живял повече отколкото жив човек може да изтърпи,а мъртвия да повярва. Ето защо когато му рекоха, че в селото ще идват двамина - мъж и жена, да увиват в платно реката течаща кротко около къщите и през годините му, Верю Матин не повярва. Не ,че беше мъртъв. Не. Просто не му достигна вяра. Но се оказа истина.
В ранната, неначената за сътворение от слънцето утрин в селото с грозно ръмжене нахлуха камиони и една лека кола, разпукаха тишината, като джам и я прогониха из джендемите. И селото разбра - от тук нататък ще се случват случки небивали. От камионите заслизаха хора, подплашиха гъските мотаещи се по мегдана и те хукнаха с крясък да разправят на останалата живинка. Скоро се досетиха и кучетата лаещи обещанията си към стопаните за мирен ден, овцете и кравите отцедиха последната капка мляко на съня в зениците си проблейвайки, та селото се огласи от животинския хор на протеста. Събудиха се и хората. Излязоха от къщите. Струпаха се около вонящите на нафта машини и ги заоглеждаха. Жените по сврачи любопитно се катереха по каросериите, надничаха в тях и търсеха. Търсеха скрити станове. 'Зер, да покриеш с платно реката ти трябва стан небесен на бой или безбройни станове, като желанията в очите на дете"- мислеха си те без да знаят, че безсмислието може да се изтъче само.
Верю Матин също се запъти да види навалицата. Навалицата от своя страна го видя и се отдръпна да мине. Старостта му будеше почит, която младостта въпреки буйството на силата не успя. Застана той до камионите и заоглежда. Ненадейно пред него се изправиха мъж и жена. Мъжът заговори. Уж на разбираемо говореше, ама езика му бягаше сякаш се срамуваше от извивката на родното. Верю позна в него речта на ония, които напущат родните си места и дълго не говорят с изначалното слово, а кога понечат то се гъне като дяволска опашка и ги удря в небцето. "Прогонил е поддумията си и като няма кой да държи сричките думата му се е разбягала"- помисли стареца и се огорчи.
- Казвам се Кристо - рече мъжът, но ръка не протегна. Имам разрешение от властите да извърша грандиозен проект, който ще донесе на селото ви слава.
- Слава ли? - попита Верю Матин. А защо му е ? Та то не е войник.
Кристо замълча. Не разбираше. За него славата бе всичко. Тя го разяждаше отвътре.
Старецът се досети и му домъчня. Протегна се и обви в корубата на десницата си една отсрещна ръка, която тежеше като отсечена.
- Не вмъртвявай реката, Ристе - прошепна, а Кристо почувства как кожата от десницата на стареца пълзи нагоре по вените му пищящи от ужас,покрива с платното на съсирека кръвта, а рибата на сърцето му немощно зевва с клапи да поеме от извора на околния въздух.
Кристо пое въздух със свистене и се отдели от Верю Матин. Подвикна на жена си нещо на старовремски /или поне така се стори на околните/ и тръгна към кметството. Тълпата пошумя кратко и изчезна като трохи хляб в погледа на гладен.
През дневната жега не се случи нищо особено .Следобеда натежа като кърмаческа гръд връз къщите, а маранята ги превърна в люпилни, в която пернатите живинки стояха с изплезена човка по дворищата сврени под навесите. Селяните бяха на полето. Не го увиваха с платно. Копаеха го.
В ранната привечер селото се размърда. Селяните се завърнаха от полето миха се дълго на рекичката и усещаха как прахоляка който бяха събирали, като пчелици, се смъква от снагите им на умореност. По камионите се накачулиха чужденците и взеха да свалят плата, с който щеше да бъде увита реката. Беше копринен плат. Тънък, син на цвят и се гънеше, като хоро и при най - лекия повей. Жените отново се струпаха около камионите, бутаха се да го допрат, а той се закачеше по нацепените им пръсти, пукаше, сякаш се сърдеше, че „видиш ли мене царската материя ме не може ръка всякаква погали, а само длан бяла с гладкостта на детска съвест", но жените не обръщаха внимание на шепота, а изпълваха въздуха със статичното електричество на докосванията си. Възхищаваха се на ефирността и дълбоко в сърцата си се съгласяваха, че подобна материя те могат изтъка единствено насъне, но естествено на глас обявяваха превъзходството на шаячните си черги.
Топовете плат прибраха в кметството, след което разтоварачите се запътиха към къщите в които бяха разквартирувани.
Притъмня внезапно изстрелно. Черно пиле кяфна откъм гората няколко пъти, а след него се обади и незнайно на цвят такова и привика мъжете в кръчмата. Един по един се заизнизваха те към своето укрепление. Седнаха пред чепатите маси понесли в гърлата си нетърпение, а в гърдите боязън, че реката може и да загине. Гълчаха, спореха, но утихнаха щом влезе Верю Матин. Дребната му фигура се насочи към най - близката маса, приседна, удари една особено едра муха,размаза я, вдигна я "прости боже „ , промърмори и пое донесената му чаша. Селяните заразпитваха вкупом, защо му е аджеба на оня да затлачва с платно реката.
- Защото желанието му има големи уши - отсече Верю, но видя смайването у околните и поясни.
- Видите ли - рече - кога някой човек желае силно да направи някое или друго дело, то той и почва да мисли непрестанно за него, демек повтаря си го вътрешно. От честото повтаряне на желанието му се пробиват тъпанчета и му и зрастват уши, та да чуе волята на стопанина си, а щом едно желание има уши, то е чуло вече и се изпълнява.
- Всичко зависи от ушите - поклати глава и уши Верю. За това има желания дето се изпълняват и дето не.
Селяните не разбраха много, много но повярваха. Така бяха орисани.
- И сега какво да му отрежеме ушите ли, що ли? - затюхкаха се те.
- Не - възпротиви се старецът - спасението е да имаме по - силно желание от неговото, та да му покарат по-големи уши.
И зажелаха както само мъже могат. Напъваха се вътрешно да повикат желания, граничещи с дребните им мечти, пояха ги с вина и ракии и ги замезвазаха с отбрани мезета, свириха им и им пяха, а някои от тях толкова се унесоха, че възмечтаха нови булки, къщи на по два ката и спокойствие като езерна повърхност в къщите си, размечтаха дебели кожуси и двуцевки пушки, а от толкова желания неспособни на сбъднатост ушите им аленееха прилични на летни залези.
Утринта излезе зиморничава. Потръпваше леко от мъглите заплели се по дворищата. Селяните, станали по - рано от утринта потръпваха заедно с нея.. Издоиха животните, пуснаха ги от кошарите и те като струйки се събираха по тънките улички, вляха се в поточета, те се изсипаха в голяма река,която се оттече извън селото понесла на рогата си вълмите мъгла. Селото светна. Стопаните нарамиха мотики и лопати и поеха към полето, като минаха първо през реката за да отмият съня си. Други утрини се плискаха от бунарите или чешмата в Долна махала, но сега реката им бе домиляла, та решиха да се уверят че водите й още не са заключени и тя си играе на ластик пъргава и бъбрива, като дете.
Край реката се разхождаха важно щъркели, а край тях още по-важни се мотаеха работниците по проекта. Щъркелите отмерят крачка щракнат с клюн, забият го и извадят жаба. Мъжете отмерят крачка, погледнат в едно трикрако с око на върха, па забият колче. Жаби не ядяха и слава богу, че жените ги беше много гнус от жабите.
- Значи решено е окончателската, а? - приближи към млад мъж с брада от работещите Радул. Той беше художника на селото. Рисуваше с въглен най-вече, а и със зелено от орехова шума и незрял орех и червено от стрита тухла.. Гледаше Радул на тия хора, като на колеги, ама не чак.
- А то ние не сме. Решиха ония дето дават парите - отвърна запитания и обясни, че кмета също е дал съгласие и ще изпрати по - късно при реката единствения полицай в селото, заедно с пъдаря да пазят да се не случи нещо.
- То не, че ние ви нямаме вяра, добри хора сте вижда се, но пазенето е кръвта човешка - завърши работника и украси речта си с усмивка на доверие. Радул не разбра противоборството на думите му, плюна замислено и реши да отиде да ги нарисува за да му се изяснят.
В късната утрин от към селото се зададе детското племе с крясъци и вдигане на облаци прашище. Децата идваха да се къпят в реката. Стигнаха те до вирчето на прохладата си и се стреснаха от работниците, побиващи все още колчета. Щъркелите бяха отлетели, след като се наядоха, поглеждайки с презрение ненаситниците хора, дето продължаваха да чукат с клюнове жабите на въображението си.
Децата издърпаха едно - две колчета. Скараха им се. Децата се изплезиха. Добронамерено. Мъжете ги подгониха. По възрастно лоши.Децата отскочиха настрани и клекнаха безделно щом опасността отмина. Ставаше скучно. Децата взеха камъчета и хвърлиха в реката близо до работещите. Пръскаха ги. Ставаше весело, но за детската част от играещите. Възрастната по своему неразбираща се сърдеше и псуваше. Пак ги подгониха. Децата подрипнаха, като врани и клекнаха. Събраха нови камъчета и...Това трая около два часа. После уморени от продължителността на еднообразието децата се запиляха по течението на реката, а възрастните капнали отидоха да обядват, заместени от селския пъдар. Не след дълго дойде и полицаят, поздрави, зае място на другия бряг на реката и запали цигара.
- Нелепо е, а наборе - подхвърли по едно време пъдарят.
- Кое?-обърна се полицаят.
- Да завиваш реката.Тя ни студ знае, ни кожа има да почувства завивката. Небивалица е това. А ние седим тука и я пазим.
- Де да знам. Законът е затова да пази и бивало и небивало, щото преливат те в света ни едно в друго, като пръстите на влюбени и също като тях губят представата за цялост - обобщи полицаят и тръсна цигарата. Дръпна, изпусна шепа дим и пред очите на смаяния пъдар дима се оформи в сърце изрязано в кората на дъб столетник, а насред контурите му буква по буква се изписа името на една жена, която пъдарят бе открил и изгубил в едно друго лято на неповити реки и разголени трепети и докато той разсълзни очи за да допрочете името, полицаят пусна нова струйка превърна я в стрела, която прободе сърцето завечно, разтопи го и го остави с едно сърце по - малко.
След обяд работниците се върнаха, но пъдаря и полицая останаха. Малко подир това подушили нова забава, породена от предишната се появиха децата предшествани от кикот от който на работниците им изпръхнаха кожите, но съзряха пазителите на реда, повисяха, повисяха встрани, като грънци, па се запиляха към други щуротии. А проекта напредваше. Забиваха колчета, размотаваха част от плата, опъваха го и го завързваха за тях. Рекичката спотайваше гъгнивия си брътвеж затрупана под тънката материя, изчезваше от погледа ненужна му сякаш за миг, но отместения взор я улавяше да изрипва кипра по женски, тънка като бедняшка ръкойка и бъбрива по сврачи. Съпротивляваше се тя. На места избиваше над бреговете си, но работниците ловко преместваха колчетата и я покриваха, събираше платнището и го повличаше, но ония дружно го издърпваха до началното му място. Бореше се водата, но бе слаба.Та тя беше малко поточе, дете на река, прилично на струйка кърма върху устните на гладно бебе. Ако да бе силна, като Струма или Янтра....Ако беше. Но сътворението винаги е било чуждо на желанието, независимо колко са ти големи ушите.
Привечер при работниците дойде Кристо. Водеше и жена си. Бяха обути във високи туристически обуща с дебели чорапи и шушлякови якета. Жегата не ги плашеше види се. Бяха насъбрали твърде чуждоземски студ в тънките си катетрени кости. Кристо одобри започнатото. Тук там поклати доволно глава, тук там посгълчи, даде наставления и приседна на шуплест варовиков камък.
Откъм селото се зададе Верю Матин. Стъпваше бавно подпрян на бастуна си с достолепие присъщо на римски патриций. Той и такъв беше, но на свойта си селска империя.
- Добра вечер - поздрави и приседна до Кристо.- Гледам напредвате.
- Добра. Напредваме - отвърна творецът, ама с половин уста.
- Бе то хубаво ама…- старецът гледаше върха на бастуна си, който очертаваше нервни окръжности в праха.
- Що се не откажеш, бе момче - вдигна зеница Верю - за кой дявол ти е? Ей го и селото няма къде да се умие и децата къде да се цамбуркат.
- Аз този проект съм го мислил с години и някакво си цамбуркане не може да ме спре.
Верю поклати глава:
- Всяка пръска вода, всеки откъслек смях на дете са по-важно от което и да е ръкотворство човешко.
- Кажи поне колко метра ще затулиш реката и колко време ще остане?
- Десет километра. И три месеца ще остане творбата, за да могат да го видят хора от цял свят и да й се полюбуват.
- Десет километра?!!!Ти чуваш ли се, бе. А и три месеца отгоре.?!!! - старецът подрипна - ти знаеш ли,че ние водопровод нямаме, а. Знаеш ли че тая река ни мие, от нея добитъка жажда утолява, па не рядко и човек морен след нива. Ако си ти луд, то защо поради това ние в мръсотия да тънем и добитъка жаден да блее-беснееше Верю.
Приближиха полицая и пъдаря и взеха да го успокояват. Нямало какво да се прави, рекоха. Кмета наредил, а на него от града му заповядали, че и още по-нагорана била работата.
- Нагорно - крещеше Верю - на всички ви тука нагорно ще стане, щото аз тая работа така няма да я оставя - напсува целия род човешки малоумен и си тръгна.
Пазителите на реда отдъхнаха. Знаеха те, че е прав стария, ама, а заповед де.Иди, че я нарушавай! Макар да знаеха, че всяка заповед е едно его в повече!
От десния бряг на приспаната речица се зачу звън на чанове и се дигна прахоляк. Разнесе се блеене. Селската черда се връщаше от паша предвождана от Раид помака. Животните натежали от леност се спуснаха към водата и като вихър пометоха колчетата и изпотъпкаха плата. Наведоха се над рекичката, но уморените им от битиките с треви и трънаци езици не усетиха покоя на утолената жажада. В кухите им зеници се мерна почуда, задържа се за миг, като скочила риба и изчезна в дълбините на безсловесието им. Работницете се видяха в чудо. Изскубнаха по колче и бирнаха добитъка. Раид вдигна гега и я стовари слепешката. Някой изпищя на болка. Кристо се хвана за главата и забрътви на чуждоземски. Полицаят насмете с „ррр" добитък и работници назад към полето, но човек и животно се буташе и ломеше по пътя си. Пъдаря кореше Раид, че не е отвел стадото по - надоле "ей там да ги беше натирил къмто Сечен камък да пият, ненапили се и те, като тебе".
"Къмто Сечен камък нали .Та да влезат в общинското сечище и после, айде глоби додето се не втелясам „ - оправдаваше се Раид.
„А и животно е това.-продължи- От де му е пътечката, там минава. С векове се тука пият вода и при дядо ми, бог да го прости и той да прости бога и при тате, та аз се намерих вековете да троша и от тях броени часове да правя. Понявга, като съм сам на полето и ме само тишината лае, си мисля , че човек е като кошара. Цял живот се си постила сеното на уюта, а все душата му спи на пръстения под на гърдите му. Ей го оня - посочи обезумелия Кристо - кой го знае какво биле метиляво е пасал, та е решил да повива реката, а вечер като се е прибирал в кошарата на съня си неутробно му е било, че всяка слава е като току що издоено мляко - пивко и мамещо, но те пресича от раз"
Докато пъдаря и Раид помака се разправяха, останалата покъщнина от хора успя да напъди добитъка на петдесетина метра нагоре по течението, а след стадото пое и пастиря му все още мърморещ и ръкомахащ.Кристо огледа щетите. Не бяха значими - десетина метра изпокъсан плат, някое и друго строшено колче, но кой творец не понася от време на време поражения, особено от създания нямащи си хал - хабер от изкуство! Той нареди да се изреже съсипания плат и да се изхвърли.
- То, ако ви не трябва да…заумилква му се полицаят - да го взема аз.
Кристо кимна.
Полицаят и пъдарят отвлякоха плячката на страни като вълци и я поделиха.Е, не мина и без сръдни.
След добитъка се заприбираха и обитателите селски от полето.


/следва/