автор: Gandalf

Само на сантиметри от плътно затворения прозорец, бурята бушуваше, всесилна в своята ярост. Светкавици разкъсваха небето, а дъждовните капки, големи и закръглени, с трясък се забиваха в стъклата на прозорците.
Сякаш изнервен от факта, че стъклото все още устояваше на безумните му напори, дъждът изпращаше все по-големи и по-големи капки,но напразно. Той си оставаше отвън.
Пак на сантиметри от прозореца, но от другата страна, т.е. вътре в къщата, стоеше Надя. До нея лежеше една полуотворена тетрадка и химикал. Нещата,които тетрадката би могла да разкаже, биха били доста разнообразни - от уравнения на окислително-редукционни процеси, през тайнствата на тангенс от остър ъгъл, до немски думи с по десет и повече срички. Но между всичко това се спотайваше едно стихотворение - твърде невзрачно,за да бъде забелязано или може би твърде срамежливо,за да обяви собственото си съществуване. То беше избликнало от едно много дълбоко кътче на нейната душа. Надя не бе успяла да възпре този порив,но за сметка на това се бе постарала да го погребе завинаги в тетрадката. И все пак, тя не можеше да откъсне поглед от него. То й говореше. Всичко беше започнало от едва доловим шепот, за да се превърне в тътнещо кресчендо, крещящо за една целувка, скрита някъде в нощта… Споменът бе още парещ, но въпреки това тя го извика в съзнанието си. Дискотеката… прибирането с Петя… пейката…Явор и Елена…нейните ръце около врата му…неговите пръсти,пробягващи по излятото й тяло…целувка,пред която дори Роден би изглеждал жалък…целувка,пулсираща и тайна, убиваща със своя плам… А после звукът от нещо счупено и довлачването вкъщи…
Надя вдигна тедтрадката пред очите си. Наглото стихотворение още си стоеше там. Устните се подчиниха и гласът на Надя изпълни стаята :

Ако можеш бурята във капка ти да хванеш,
и с искра света да изгориш,
ако можеш във дъга да се превърнеш,
и някъде далеч да отлетиш,
то за мен си твърде ярък,
и със тебе съм сама,
значи трябва да замина,
щом намирам аз тъга…
Надя беше подготвена за пътуването. Две бързи движения на бръснача и вените бяха победени. С леки,пулсиращи движения кръвта бързо се стече по килима, отнасяйки късчета живот от изтерзаното тяло. Натежалите клепачи се отпуснаха и вече нищо нямаше значение.