автор: Arty_Divine

Александрос отново закъсняваше за работа. Той хич не искаше да минава по този шорт-кът*, защото в последно време това му носеше само нещастия, още повече след като си купи "новата" кола - осемгодишна Киа Соренто.
Не че имаше избор - старата бричка искаше да го изостави още преди година, но засега Александрос не можеше да си позволи повече разходи. Половината от случаите, когато му се налагаше да минава оттук го сполетяваше някакво "нещастие". Няколко пъти му ожулваха боята, два пъти му счупиха прозореца с камъни, два пъти в колата му се блъскаше някакво животно и оставяше кървави следи по бронята, а последният път дори спука гума. Прекара двайсет минути на това ужасно място, докато успее да я подмени с резервната. От този спомен космите по врата му настръхваха. Всеки път се заклеваше, че ще се върне и ще разкатае фамилията на тези "малки копеленца" и никога не го правеше.
Монтьора извади "шибана, проклета стрела" от "скапаната му гума" и той имаше адския късмет, че не се разби в "мърлявата тъпа стена", когато това се случи. Александрос нямаше навика да кара бавно. Като че ли времето за него вървеше по-бързо, отколкото за останалите.
"Но сега ще внимавам!" мислеше си той. "Някой ден, когато не съм на работа ще дойда тук специално и ще разкажа играта на тези нахални хлапета!" Той сам не вярваше на това, но самата мисъл като че ли го поуспокои.
И ето сега отново бе свил по тясната улица, по чийто напукан асвалт се въргаляха счупени бутилки, използвани спринцовки и кой знае още какво. Честно казано не искаше и да знае. През нощта беше валял дъжд и по олющените сиви стени, и улуците все още се стичаше кална вода. Имаше гадното чувство, че от известно време госпожа Късмет му изневеряваше, а ако до десет мунути не бъде на работа беше сигурен, че ще го напусне окончателно.
"Ето внимавам!" мислеше си той, докато гумите на Сорентото газеха в една кална локва. Чуваше хрущенето на малките камъчета под грайферите, а волана леко трепереше под дланите му. "Дали пък не треперят ръцете ми?" По челото на Александрос избиха ситни капчици. "Половината минах, остава по-трудната половина..." - той нервно се изсмя. "Поне локвите свършиха!" Той усети как десният му крак се отпусна инстинктивно върху газта. Сорентото се стрелна напред.
Навлезе в мястото, където обикновено се случваха "нещастията". Беше по-тъмно от останалите участъци, сякаш светлината се боеше да припари тук или пък мястото бе покрито с плътна сянка. "Въобразявам си" помисли си Александрос. "Всичко е нормално, движа се по план и ако имам малко късмет ще успея да стигна навреме. Всичко е точно, няма проблем...

Светлината избухна съвсем тихо, но така внезапно, че Александрос за малко щеше да изпусне кормилото. За миг му се стори, че грамадна топка лети с бясна скорост към него, а гумите му вече не газеха асвалта, а разтопена лава или кой знае какво. Нещо се удари в предницата на колата и я разтресе. Той стисна волана с всичка сила и изкърца болезнено със зъби.
Следващият удар едва не прекатури колата. Главата на Александрос се блъсна силно в страничното стъкло и го напука, в този момент се задейства и еър-бегът като едва не му изби зъбите. Сорентото се надигна и за момент двете десни гуми увиснаха във въздуха. Миг по късно колата падна отново на земята и амортисьорите глухо изкърцаха. Когато си припомняше моменти от случката, Александрос бе убеден, че в този момент не друг, а Смъртта бе блъскала по колата. Света се обагри в червено. Колата продължи да се носи напред, удари се в стената отлявата страна на шофьора и продължи бесния си ход сипейки искри и мазилка във всички посоки.
Когато Александрос се свести отново беше настанал мрак. В главата му отекваха удари, бяха толкова силни, че за малко да му спукат тъпанчетата. Трябваше да мине време преди да осъзнае, че някой блъска по вратата. Отвори се. Две силни ръце се пресегнаха и го сграбчиха под мишниците. Измъкнаха го навън.
- Добре ли си? Как си? Добре ли си? - не спираше да повтаря гласа.
- Добре съм. - отвърна Александрос храчейки слюнка и кръв върху асвалта. - Добре съм...- рече той и този път наистина го мислеше. "Господи, оттървах се на косъм!"
- Какво се случи? Как стана?
Александрос сви рамене.
- Имаш късмет, че те видях през прозореца на колата. Ела с мен ще те откарам в болницата. - човека преметна едната ръка на Александрос и го поведе към неговата кола. - Отбих от главната веднага щом те видях. Как успя да го направиш? Не мога да разбера. Как успя да си потрошиш колата на този прав участък?
Александрос не отговори.
"Оттървах се!" - помисли си той.

Двама мъже стояха в калта до някакъв странен предмет от дърво. Имаше солидна основа, върху която бе поставена една здрава греда, една друга по-малка летва бе огъната под силата на тетивата. Около тях уплашено притичваха кокошки и домашни гъски. Въздуха бе изпълнен с миризма на бензин и изгоряла гума.
- Ааааааааа! Видя ли? Видя ли Ксенофоне какво направи моята балиста? - извика по-плешивият от двамата.
- Как можех да го пропусна. Тоя звяр за малко да ни премаже и двамата.
- Ха-ха-ха! - хилеше се Ефиалт. - А ти разправяше, че няма да го улуча.
- И въпреки това успя да избяга. - констатира Ксенофон. - Какво ще правиш, когато се върне отново, този път наистина бесен? Вече премаза десетина кокошки, може да изгубим и останалите.
Ефиалт оправи туниката си, върху която имаше полепнала кал и слама.
- Не смятам, че ще се върне отново. Та той е звяр! Сигурно го уплашихме до смърт.
- Но не го убихме. - продължаваше да настоява Ксенофон. - Не мислиш ли, че е по-добре да преместим фермата? Какво ще кажеш за Агринион? Имат добре развита агора, бизнеса ще потръгне...
- Ксенофоне! Я се стегни. Този звяр няма да се върне повече. Аз ти гарантирам. Пък ако се върне... е, този път ще заложа малко по-голям камък.
Ефиалт гордо потупа изобретението си - бойната машина, която щеше да промени хода на историята...

шорт-кът (shortcut) - кратък път бел. авт.

Арти Дивайн

Beverly, MA
09.29.2006