Полунощен звън прокънтява
между старите голи стени;
призрачна луна е изгряла,
забулена с бледи звезди.
На хълма самотен,зловещ,
презрян сам стърчи,обладан,
от камъни сиви строеж,
на злото и болката храм.
И всяка нощ броди самотна,
обречена в лобния дом,
без време душата сиротна,
без глас,без вопъл и стон.
Във сватбена бяла одежда,
без поглед сияен и мил,
оплаква го тя без надежда-
своя погубен любим.
Петното е все тъй червено
по белия сватбен воал,
лицето му пак е студено
и в погледа свети печал.
От ревност нечиста и тъмна,
предаден,пронизан без свян,
в агония смъртна той тръпне,
погубвайки нейния блян.
Кръвта му все още гореща
от раната черна шурти;
предател със мисъл зловеща
във устрем любовен лети;
към нея-любимата нежна,
със участ най-черна и зла,
във бяло повела кортежа
със жертвата на любовта.
Предателят мъртъв е паднал,
пронизвайки нея преди
животът му жалък,откраднат,
към Адът да отлети.