автор: Akasha

Зимното слънце изгря
а в мен е толкова топло
гледам те дълго и бавно
и все по светъл става денят ми.

Защо, стоиш на прага ,
на прага на моето сърце
след като вече
наруши спокойствието
в призрачната ми вътрешност
не се отдръпвай
ако студената ми ръка
се опита да те докосне..

До днес залъгвах се
че има смисъл
от утре,
ще се смея и усмихвам
за да се слея с безсмислието.

Убих от тъга
всичките чувства
и сега не знам
дали се заблуждавам
или е истина.

Толкова много неща
а ти дори не подозираш..
Ще сънуваш ли мен
в моя сън?

Вчера, днес, утре,
бяха
безумно далеч
безразлични
и неистинно тъмни
всичко започва от един сън
от една любов
се разпадат сезоните
заедно с приливите
и отливите
и прозрачно празната луна.

Колко неточен и муден
беше света
заедно с крещенето
и всичките не-та
пред думите
нелогично
не обичам
не истинно
несъществено
заедно с обичането
и с всичките
капризи на някакви хора.

Всичко почваше
някъде от реката
от където
хората черпеха идеи
всички зимаха
и бяха недоволни
от това
което получаваха,
но защо не даваха
искаше ми се
да си взема онова
което дадох
защото в замяна не получих
нищо освен един укор
а тялото ми е кухо
защото няма сърце.
Подарих ти го
макар и ти да не подозираш.

Дните и секундите
бяха поредната прищявка
на времето
за да ми натяква
колко кратък е живота ми...
отново се давя в
аерозоловите изпарения
просто стоя
и гледам
артиста, който
с такава нежност
държи флакона..

Финна нотка на съмнение
ми казва че фантазирам
за някакви неща
искам да знам
и да намеря
отговорите на
онези въпроси
които не спират
да се блъскат в съзнанието ми
още само секунда
отново се вгеждам
в бледите извивки на
тялото си
и в празният поглед
и изпитите очи
изпити
от съмнения
от вероятности
от възможности
и хора
с предложения
които само предлагат
и чакат да получават...

Не е разрешено да вярвам
нито да рискувам
просто го правя
и не очаквам нищо
знам че не съм тук
защото не си до мен
а тогава
и аз съм просто поредната
теория
но нищо повече
само теория...

И думите ми не
са нищо друго
от вероятност
написана на лист
който ще се изгуби
и няма да бъде намерен...

Стоя права и чакам
на спирката
за да се уверя
че все някога
някой
ще дойде
ще знае че го чакам
ти определено не го знаеше.
Стоя и гледам някак
и виждам замъглено
в ръцете си държах
мислите и идеите си
шепи с вяра
подарявах
и се затварях
вътре в моя
прашен свят...

Там някъде
когато ме боли
знам че би трябвало да ме има
но без топлината ти
денят е страшно празен
не излъчвам
нищо повече от студ...