автор: kauboec

Вървях бавно, със симпатични амплитудни движения породени не от нескончаемото въртене на земята, а от зачестилите локви. Те зачестиха от дъждовете по нашите географски ширини (защо да не ги наричаме дължини, някак по е източено, а и нали напоследък все повече се набляга на мнението, че размерът, респективно дължината, има значение).
Из локвите



Тези дъждове са работа на великите сили (Сащ, русите и жълтите), вардят си зарзавата и тикат водата навсякъде из Източна Европа. Отворете един вестник и погледне статистиката за стълбчетата излята вода на квадратен метър из източна Европа съпоставено със съответните стълбчета за великите сили. Въобще не ми ги хвалете (великите сили).
Освен това съм и гладен. Сигурно е от пълнолунието, въобще много огладнявам по пълнолуние. Да не би да..., а не, не, не съм върколак. Но познавам няколко такива.(примерно бъдещата ми тъща, на мнение съм, че тъщите трябва да се убиват от малки).
Пльок, пльок - това не е японско хайку, а просто намерих центъра (идеалния център) на една локва. Добре, че не се намокрих, бих казал на себе си ако я бях пропуснал. Но не я. Тези хоризонтално разположени дъждовни течности май се опитват да разрушат душевния ми мир. Душевен мир, бошлаф. Просто съм гладен. И не просто. От тази междулоквена еквилибристика и съпровождащите ги па-дьо-дьо-та харча неоправдано големи количества енергийни запаси. Което естествено ме тласка в размисли за храна. Краткосрочните ми планове са ясни - прибирам се къде с котешка, къде с друга стъпка до вкъщи и хладнокръвно отварям хладилника. С добре премерени движения изследвам съдържанието му, като с крайчеца на очите си го проверявам за подхвърлени вещества. Ами ако ми направят някоя спецакция и някой ми е подхвърлил някаква забранена субстанция в хладилника. Никак не го изключвам. Това ще си е работа на великите сили (сега не отваряйте друг вестник, за някоя статистика, просто ми се доверете). Не смятам да оставям никъде отпечатъци (конспирацията е навсякъде, където не я очакваш) и кротко ще извадя парчето нишесте, което благодарно, знам че ме е чакало. И аз го чакам, ама първо да се измъкна от този воден ад.
Така, установих фактическото състояние на мислите и потребностите си в тоя късен час и ми оставаше някак да се добера до вкъщи. Сега се намирах в началото на улица, чието преминаване бе истинско изпитание на дедуктивната ми мисъл (може и на индуктивната, нали съм си интроверт). Локвите бяха подредени по такъв начин, че аз за начало можех да я гледам така както гледам лабиринтите в забавната страница на вестниците. Гледах, а след това поех. Уви - първият ми опит ме изведе на няколко метра от там, откъдето тръгнах. Май този ребус нямаше правилен изход или пък аз, тъмнината и глада ми не го виждахме. По-рационално решение щеше да е да се извъртя на 180 градуса и да поема по една улица в посока сесвер-североизток на 40 градуса от сегашното ми разположение. И никак не се срамувам от избора си. Мога и да се мотивирам - човек е сухоземно животно (може и да е същество, но това ще го мисля на маса с нишесте) и напълно естествено да предпочете път с не такава гъстота на водната повърхност. Ако и по-дълъг, пътят ми щеше да е по-сух, а от тук и по-благоприятен за мен. Хуманитаристиката ми е генетично заложена. Тук ли му е мястото да кажа, че не знам кой я е заложил. Аз да се наям, пък друг да мисли по тия метафизични тематики (аз съм мислил, когато е трябвало).
Наближих дома си (първият етаж от няколкоетажна кооперацийка) с един сух, един мокър крак, две потриващи се ръце и един глухопримляскващ език. В нас светеше, аха, домашните любимци (ще рече родителите плюс гарнитура от един брат) още са будни. Влизам деликатно (с деликатесни мисли) пожелавам "добър вечер, тате" ( тате изричам с драматична пауза от седем секунди, не за друго, а защото се увличам по един драматург, някой си Хам Лет, истински азиатец ако питате мен, а ми го пробутват за англичанин (пак е работа на великите сили)). И се приближавам към култовата спирка у дома "хладилника". На една от няколкото маси, които имаме в просторната кухня забелязвам брат ми. Застанал е гърбом към мен и яде нещо лакомо, защо ли само ме дразни, я да видя какво ръфа.
Майко мила, та той по-добре да беше преспал с приятелката ми. По-леко щях да го приема. Взел парчето нишесте, в цвят на бледа ванилия, което си оставих от обяд и е на път (сигурен път, казвам ви, не както политиците обещават " вървиме по...") да го довърши. Остро ми се яви намерението да му обясня някои фундаментални положения в човешкото общество, които биха осъдили неговото поведение и маниер на хранене. Не нямаше да се карам с него. Само да му разясня някои положенията, които едва ли се явяваха в плоския му като полиран гардероб мозък (наближава трийсетте, а умственото му развитие е зациклило някъде на равнището на което аз зациклих в седми клас, сиреч, мале-мале).
- Батко, какъв е този хищнически манталитет у теб. Мисля, че нашето общество, така нареченият социум, вече загърби крайно капиталистическите похвати, които обаче още забелязвам у теб. Искам да ти кажа, че ти крайно не се вписваш в този социум, не може вечно да се противоставяш на установения ред. Ти си елемент, който е застанал срещу основни сглобки осигуряващи устойчивостта на обществото. Ти си човек който двойнствено нарушава този ред. Веднъж като член на семейство, и втори път като част от проекцията на семейството в обществото, т.е. разглеждано като основна клетка от него. Да не ти припомням сега основни положения в конституцията. Аз мисля, че знам как можеш да изградиш вътрешния си усет за правилно и неправилно. Ние трябва да те отлъчим от нашата общност. Да те поставим в някаква външна среда за теб среда и ти едва тогава би оценил какви са пропуснатите от теб стойности на предишното ти битие. Ти битуваш, не съществуваш, твоето същество съществува единствено, за да задоволява най-примитивните си потребности. Това е една унизителна позиция за теб, като нещо, на което е отредено да се роди като човек. Знаеш ли какво виждам в теб сега. Виждам не повече от една муха, която с хоботчето си смуче моето нишесте. Ти си един придатък към това нишесте. Знаеш ли как се наричам елемент от една система, който съществува благодарение не на себе си, а на останалите от системата - паразит. Не си по-различен от това. Налага се да говориш, не си мисли, че ще наруша конституционно уставените ти права на защита. Отговори на това, което ти казах.
Замълча се брат ми за малко... и как няма - добре го подредих (истинска вербална канонада). В следващия миг се обърна към дъното на кухнята, където сега забелязах има и някакви други хора и извика:
- Няма ли кой да изхвърли този досадник. Говори някакви глупости и не мога да се нахраня. Извикайте охраната, ако имате такава, моля ви.
От дъното дойде някаква жена, каза нещо, което не чух и секунди по-късно две здрави ръце ме изтикаха навън.

Докато падах (със завидна еквилибристика, поради нарушения ми вестибуларен апарат от началото на тая вечер) между локвите дочух от дома си (май го бях сбъркал с нещо друго) да казват "Е, няма ли да спре най-сетне доцента по философия да се напива."

Ами сега накъде, пак ли ще лавирам из локвите....