автор: vaskoL

Никой не го попита, иска ли да му зашие Сянката. Просто му беше зашита, а той изобщо не искаше и да знае, че такова нещо съществува. Сянка. Мразеше я.
Понякога я търсеше с поглед, надявайки се, че като се огледа и тя ще е изчезнала, но самия факт, че се оглеждаше за нея я правеше реална и все така зашита за него. Протърка си душата да ходи по разни места, та дано й изгният шевовоте, които я държат за него и тя пропадне завинаги в нищото. Но тя си беше все тъй близо. Следваше го, дори понякога и да не я забелязваше, тя беше там - до него.
Той постепенно свикна със Сянката. Вече не се обръщаше с надежда да я няма, а за да я зърне по навик. Започна дори да се интересува - от коя страна му е, на пода ли е, на стената ли...
Точно тогава конците й, с които беше зашита за него започнаха да се късат. Тогава той я приши отново. Беше се привързал към нея - и буквално и преносно. Не я обичаше, все още си му беше неприятно да я има, но му се струваше невъзможно собственото му съществуване, ако тя не е там - винаги наоколо и все така безмълвна, все така приличаща на него - освободен от същност. Те си бяха едно цяло. Той и Сянката. Така той стана част от нея - нейна Сянка.