Пушите ли?
Недейте.
Така човек се удавя.
Как обичам сладката отрова
и как съм благодарен, че я има.
Тя винаги на помощ се притичва
и пълни дробовете ми с бодли.
Обидата сурова не ще приема лично,
ако между пръстите цигарата гори.
Пепелта се сипе, прашна и лютива,
по ръцете, дрехите, в очите ми дори,
а с нея и денят ми бавно си отива.
Ослепях, но между пръстите цигарата гори...
Дали ще ме помоли някой вече,
да обясня защо отровата
е моята любима?
Защо се разпадам,
кога в лошия сън ме повлече,
с криви нокти вечната, моята зима?
Аз не ще отговоря,
не ще го погледна дори.
Ненавиждам въпроси, когато
в ръката цигара гори...
А приказната фея,
която пази
стъкленицата на мойто време,
уморена от безсилие очите си затваря.
Животът може би накрая ме прегази,
но нивга, нивга не успя да ми отнеме
цигарата, която между пръстите догаря…