автор: vasilisa

Добре дошла, есен -
дрипава скитнице
с цветна премяна
и груба, зловещо извита тояга.

Какво ли ми носиш?
Какво ли си скрила
под твоята шарена мокра наметка?
Отново ли спомени - от онези ненужните,
дето бледнеят, когато ги търсиш,
затова пък изплуват, когато не искаш?

Не си интересна, повярвай, банална си!
Изчезнаха спомените - вече са само мъгла,
група размити непознати лица,
пропуснати думи, изтъркани мисли.
Не ми трябват, задръж ги!

Друго не носиш ли?
Дали като стар комарджия не криеш
смачкан коз в оръфан ръкав?
Дъжд и студ, и после тъга...
Мрачни утрини и нескончаеми вечери,
кал и влага, от които подгизва света.

Не ме разсмивай.
Изтъркан е номерът.
До болка познат.
Със Самотата сме стари приятелки
и от време на време вдигаме шумни наздравици.

Това ли е всичко?
Е, все пак - добре си дошла!
Не бързай, поспри се!

Ела, вкуси от усмивката ми.
Ще те почерпя с горчива насмешка,
гарнирана със стръкче надежда.
И ще погледаме заедно здрача,
забулен от капчици дъжд.

И там, във сумрака,
ще ти разкажа една кратка история
Една от моите, дето никой вече не слуша.

В нея се споменава гората,
която толкова обичаш и глезиш,
а накрая сковаваш в студена прегръдка.
Тя обаче не страда, а само заспива,
отегчена от твоето хленчене.
А после пролетта я събужда с целувка.

Стой, къде хукна?
Какво те уплаши?
Да не би да се стопли от пожара в сърцето ми?
Не бой се, не ще те засегне,
така както ти не ще ме докоснеш.

Ти остани със сивите облаци,
а аз обещавам да не заспивам.
Затова ще запаля тайно огнище.
Ще седна край него и търпеливо ще чакам...
една друга, по-слънчева, гостенка.