автор: Ayumi

Тази глава принципно е от 4 части, но реших да ги пусна поотделно, белким някой се престраши да ги прочете ;)

- ...ще се ожениш... Аластар, добре ли си?
Бяха седнали на вечеря, когато Сета каза на младият ковач, че ще свърже съдбата си с някакво момиче от Рае. В следствие на прекрасната новина момчето изплю парчето пилешко месо в края на масата.
- Да се...женя? - попита невярващо, след като овладя пристъпа на кашлица.
- Да, момичето е добро, на твоята възраст е. А и мисля, че ти е време да започнеш самостоятелен живот.
- Аз пък не мисля така.
- Късно е. Сватбата ще се състои другата седмица...
- Няма да се женя - заяви твърдо Аластар.
- ... С Нейтън решихме, че ще бъде голям празник, ако с Марк се ожените по - едно и също време...
- Казах, че няма да се женя. Няма какво повече да обсъждаме.
- ...така че остава само да ти намерим хубави дрехи - приключи майка му, ясно показвайки, че не е чула и дума от онова, което синът и беше казал. Без да го погледне си отряза парче от пилешката пържола и я сложи в устата си. За пореден път се поздрави наум за прекрасният резултат.
Али погледна умолително Орб, но той само повдигна рамена.
- И това твое решение естествено няма нищо общо с това, че ме нямаше дълго време и че помогнах на Даниел онзи ден, нали? - попита язвително.
- Никога не съм казвала, че двте неща не са свързани. Щом можеш да се биеш и да защитаваш разни нехранимайковци, ще можеш със същото това желание да изхранваш и семейство.
- Не разбирам защо искаш да контролираш всичко! - Аластар се стараеше да не изпуска нервите си, но не му беше лесно. Беше стиснал ръба на масата толкова силно, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели.
- Не се опитвам да контролирам нищо, Аластар. Ако го правех, нямаше да ти кажа дума за това до денят на сватбата, когато щях да ти дам дрехите и да те заведа до олтара. Така постъпиха с мен. Мразех родителите си, но после животът ми стана по - лесен.
- Няма да се женя!
- Нямаш избор.
Младежът стана рязко от стола си, който падна на земята, насочи се към стаята си и тръшна яростно вратата. Нямаше да се ожени за момиче, което дори не беше виждал! Нямаше никакво намерение и да я види. Просто никога нямаше да се случи!
Погали медальона си. За момент се зачуди дали да не го свали. Тогава щеше да бъде господар. Не само на себе си, но и на всички останали. Тогава никой нямаше да му казва какво да прави, никой нямаше да решава вместо него.
"Какво реши, момче?" - чу глас.Позна го веднага.
- Къде си?
"Където винаги съм бил."
Полудяваше ли или наистина Сянката говореше направо от съзнанието му?
- Какво да правя?
"Защо питаш мен, дете? Аз ще ти предложа едно решение, но дали ти го искаш наистина? Ако знаеш отговорът, знаеш и моето предложение."
Не знаеше какво да отговори. Не знаеше дали ще постъпи правилно, ако просто изчезне. А така му се искаше...
- Нямам...нужда от теб.
"Имам само един въпрос към теб. От отговорността ли бягаш?"
- Не...аз...
Чу приглушен смях и след това нещото потъна в съзнанието му. Отпусна се на леглото си и се обърна към стената. Бягаше. Наистина бягаше. Беше го страх, защото не вярваше, че ще може да поеме грижата за едно евентуално семейство.
- По дяволите...
В края на краищата той си оставаше дете. Уплашено дете. И беше безсилен да се пребори с това.
- По дяволите! - усети как сълзите се стичаха по страните му, сълзи на омраза към себе си.